Откуп

— До „Гутенберг“ — подсказа Кайли. — Айрин искала да участва, но Хънтър я държал настрана.

— А, да. Но тя била потайна. Вече била с една крачка пред него. През цялото време записвала телефонните му обаждания, копирала имейлите му и ги проучвала у дома си всяка вечер. Така че, когато Хънтър започнал да налива огромни пари в сделката „Гутенберг“, Айрин решила, че това е нейният звезден миг, и заложила там всичко до последния цент.

— И какво е станало? — попита Кайли.

— Боже мили, нали видяхте проклетата къща! — възкликна Лорна и се разкиска. Отне й няколко секунди да се овладее. — И така, тя се изповяда, свали този товар от гърба си, а Трип го прие спокойно. В крайна сметка не беше откраднала нищо. Ако Хънтър беше загубил, щеше и тя да загуби. Но накрая призна нещо, което я изяждало отвътре през всичките тези години. „Жалко, че направихме толкова пари за сметка на толкова страдания.“ Това бяха точните й думи. „За сметка на толкова страдания.“

— Какви страдания?

Тя сви рамене.

— Не уточни, но има ли някакво значение? Скъпа, аз съм от Хаити. Изпитали сме повече страдания, отколкото може да си представите. Тази история е стара като света — богатите стават още по-богати за сметка на мизерията на бедните. Единствената разлика в историята на Айрин е, че тя се чувства зле заради онези, които са изтеглили късата клечка.

— Беше ни много полезна — казах. — Благодаря, че откликна.

— Тази среща си остава между нас, нали? — попита тя.

— Имаш думата ми. — Подадох й визитка. — Ако си спомниш още нещо, ми се обади по всяко време.

Лорна отвори задната врата.

— Само още един въпрос — обади се Кайли. — Питър споменавал ли е някога на теб или на съпруга ти нещо за флашка, която пазел за Трип?

— Не — каза тя. После се замисли за миг. — Да не говорите за флашката, която дадох на Трип в деня, когато снимаха видеото?

Направих й знак да затвори вратата.

— За какво по-точно става въпрос?

— Казах ви, че Айрин записвала телефонните обаждания на Хънтър и копирала електронната му поща, за да може да си ги носи вкъщи и да ги изучава през нощта. Съхранявала всичко на флашка. И когато разказа на Трип историята, той я попита дали още е у нея.

— И беше ли?

— Криеше я в музикалната кутия на тоалетката си. Изпрати ме да я взема от горния етаж, а аз я дадох на Трип, но не знам дали той я е дал на Питър.

Благодарихме й отново и тя си тръгна.

А с Кайли останахме в пълно мълчание. Не знаехме какво точно представлява проектът „Гутенберг“, но беше съвсем ясно, че каквото и да имаше на флашката, то можеше да разруши живота на Хънтър Олдън.

Нямах търпение да я намеря.

61.

Хънтър Олдън извади името и снимката на Сайлъс Блекстоун на екрана на своя айфон.

— Идиот — каза, загледан в него. — Що за частен детектив е този, който ще се остави да го застрелят в собствената му кола на някакъв паркинг?

Шестнайсет часа след смъртта на Сайлъс Хънтър започваше да осъзнава колко много е разчитал на този тип. Прекалено. Така и не бе пожелал да се срещне с някой друг от „СДБ Разследвания и услуги“. Сайлъс беше посредник за всичко.

Погледна за последен път телефона, натисна „Изтрий контакта“ и Сайлъс Блекстоун изчезна мигновено. Нямаше време да намери заместник. Беше останал сам. Посегна надолу и извади револвера 38-и калибър от кобура на глезена си.

Неговите приятели, любители на оръжията, обичаха да го поднасят. Как може въобще да не ловуваш с име като Хънтър? Това, че нямаше желание да лети на осем хиляди мили, за да гръмне някой носорог, не означаваше, че не знае нищо за оръжията. Знаеше достатъчно. И все пак се упрекна, че така и не е взел телефонния номер на Уилър.

На вратата се позвъни. Той пъхна револвера обратно в кобура, погледна монитора на охранителната камера на бюрото си и изруга:

— Този пък кучи син откъде се взе!

Звънецът проехтя още два пъти, докато Хънтър стигна до входната врата и я отвори.

— Какво, по дяволите, искаш? — изсъска.

Лони Мартинес го изгледа с пълно презрение.

— Имам съобщение от Трип.

Хънтър му отвърна със същия пълен с омраза поглед.

— Как така се мотаеш още по улиците? Ченгетата трябваше отдавна да са ти щракнали белезниците.

— За какво?

— Участвал си в това и още участваш — изръмжа Хънтър. — Казвай бързо виждал ли си сина ми след така нареченото бягство.

— Да. Току-що обядвахме заедно. Той плати. — Лони се ухили. — С твоите пари.

— Къде е сега?

— Не знам, но мога да ти кажа къде ще бъде.

Момчето му подаде лист хартия.

Хънтър го огледа.

— Какво, по дяволите, е това?

— Просто прочети. Това е пропуск за „Костко“.

— За какво ми е?

— Това е единственият начин да се влезе в магазина. Управляват го като клуб. Само за членове.

— Не ме интересува членство в него.

— Не е и нужно. Трип стана член и те добави към сметката си. Поздравления. Магазинът е чудесен. Баба ми работи там.

— Кажи на Трип, че ако иска да се срещне с мен, може да дойде тук.