Откуп

— Не знам, но мога да ви дам хипотетичен отговор. Да допуснем, че има ново хапче за отслабване, което ви позволява да ядете всичко, което искате, и пак да сваляте килограми. Федералната агенция по лекарствата го одобрява, а интелигентните вложители смятат, че акциите на фармацевтичната компания ще скочат. Единствено Хънтър Олдън залага милиони, че ще паднат.

— Защо?

— Защото е научил, че фармацевтичната компания е подправила клиничните си изследвания. Ала той си трае, не бие камбаната. Хапчетата излизат на пазара, стотици хора, които ги вземат, умират, а акциите вече стават само за тоалетна хартия.

— А Хънтър прави много пари за сметка на много страдания — добавих аз.

— Но няма ли Комисията по ценните книжа да провери всички сделки с акции на фармацевтичната компания и да разбере, че той е имал вътрешна информация? — попита Кайли.

— Неговото име никога няма да се появи никъде. Ще направи всичко чрез телефонни обаждания до швейцарски адвокат и банкови преводи през офшорна банка — отговори Ъруин.

— Мисля, че вече е ясно какво има на липсващата флашка — каза Кайли.

Станах и отидох до прозореца.

— Май трябваше да заложа. Изглежда, котката не иска да излезе в снега.

— О, съседът ми няма котка — заяви Ъруин. — Просто исках да ви покажа силата на информацията — дори когато е лъжа.

— Благодаря — кимнах. — Не знам дали някои от тези неща ще ни помогнат да решим случая, но ми помагат да разбера защо 99 процента мразят единия процент.

Ъруин се засмя.

— Недейте да ни мразите прекалено. Не забравяйте, че без единия процент Специалният отдел щеше да си бъде обикновен отдел.

63.

Таксито занесе по Трето авеню и едва не се блъсна в автобуса по линия М 101. Хънтър заудря по преградата.

— Да ни убиеш ли се опитваш?

Шофьорът се засмя.

— Съжалявам. Не толкова сняг в Бангладеш.

— Е, може би трябва да помислиш дали да не се върнеш там…

Телефонът на Хънтър иззвъня.

— Да — тросна се той.

— Господин Олдън, обажда се сержант Макграт от Деветнадесети участък. Колата ви е освободена. Можете да изпратите някого да я вземе по всяко време.

— Да изпратя някого ли? Не, сержант — вие я отмъкнахте, значи вие ще я върнете обратно. Просто използвайте дистанционното за гаражната врата в колата, а после излезте през страничната врата на гаража. Можете ли да се справите с това, или трябва да се обадя на шефа на полицията?

— Не, сър. Ще намеря някой да я закара до дома ви.

— Само се уверете, че знае какво ще кара. Този автомобил струва повече пари, отколкото десет ченгета получават за една година. Не искам да виждам нищо ударено или одраскано.

— Да, сър — отговори Макграт.

Таксито спря при „Ийст Ривър Плаза“, на входа откъм Сто и седемнайсета улица, и Хънтър навлезе в огромния търговски комплекс за първи и както се надяваше, последен път в живота си.

Последва указателите до „Костко“ и подаде официалния документ за достъп на усмихнатата служителка пред главния вход.

— Къде е бързото хранене? — попита.

Тя му показа и Хънтър се насочи нататък. Трип седеше на една странична маса, с парче пица и безалкохолна напитка пред себе си.

— Стани — нареди Хънтър.

— В случай че си забравил, аз провеждам тази среща — отговори Трип. — Седни.

— Не и докато не се уверя, че не носиш микрофон.

— Микрофон ли? Вероятно си мислиш, че всички са сбъркани като тебе.

Трип се изправи и за втори път този ден се остави да го претърсят.

— Какво искаш? — изръмжа Хънтър, когато двамата седнаха.

— Ти си майстор в преговорите. Мислех, че ще преговаряме.

— Добре, ето последното ми предложение — каза Хънтър. — Ти няма да получиш нито цент и ще преструктурирам така собствеността си, че когато умра, да останеш беден като църковна мишка.

— Когато умреш? — изгледа го Трип. — Ти отиваш в затвора. А щом светът разбере какви си ги натворил, се съмнявам, че ще преживееш първата нощ. И дори да те сложат в единична килия, не бих се изненадал, ако те убие някой от надзирателите.

— Нямаш доказателства, за да ме тикнеш в килията.

— Нямам ли? А какво ще кажеш за всеки телефонен разговор, който си провел с твоя швейцарски адвокат, господин Йост. Слушах ги. Отначало си помислих, че правиш някакви безумни високорискови инвестиции, но ти звучеше толкова самодоволно — сякаш знаеше предварително какво ще се случи. Изглежда е било точно така.

— Самоувереността не е престъпление — каза Хънтър.

— Ала това не е всичко: отне ми седмици търсене из архивите ти, докато най-накрая докопах златната жила — срещата на Търкс и Кайкос. Даже си я записал. Глупав ход, Левит. И си запазил записа. Още по-глупаво. Но разбирам защо си го направил. Не обичаш да губиш. Нещо повече, мразиш някой друг да печели. Този запис е бил застраховката ти. Смяташ, че ако те хванат, можеш да го използваш, за да се пазариш. Ако Национална сигурност успее да залови човека, който е организирал аферата „Гутенберг“, може и да отървеш смъртната присъда.

Хънтър се засмя.