Откуп

— Такъв ли е планът ти? — изгледа го с насмешка Медисън. — Да ме застреляш, да слезеш долу, да гръмнеш и Трип, а след това да се отървеш от двата трупа, преди жена ти да се прибере за вечеря? Това не е за теб, Хънтър. Ти си по заповедите, не по черната работа.

Хънтър бавно отдръпна ръката си и я отпусна върху креслото.

— Би било арогантно някой от моята финансова група да дава бизнес съвети на някого от твоята — продължи Медисън. — Но както виждам нещата, можеш да прехвърлиш на сина ти неговия милиард и да се надяваш, че няма да промени решението си, след като похарчи всичко. Или да ми платиш петдесет милиона и да получиш гаранция за цял живот. Животът на Трип.

Хънтър се пресегна и взе снимката на Марджъри и Трип, която стоеше на бюрото му от петнадесет години. Замисли се за миг, после погледна към Медисън.

— Ще ти дам двайсет милиона долара — каза. — Това е последното ми предложение. Изтича след десет секунди.

— Сключи отлична сделка, господин Олдън — кимна Медисън. — Приемам офертата.

Учителят се изправи и посегна да му стисне ръката.

— Майната ти — изруга Хънтър.

Усмивка, наподобяваща по-скоро победоносна гримаса, пробяга по лицето на Медисън. Той отдръпна ръка, отстъпи крачка назад и излезе от стаята.

Хънтър остана да седи мълчаливо, докато слушаше как Медисън излиза през външната врата. Очите му все още бяха втренчени в снимката на Марджъри и Трип. И тогава без предупреждение вълната го заля…

Вълната от емоции, погребани под годините на цинизъм и безсърдечност. Изведнъж се надигна в него и го потопи. Разкаяние. Угризения. И най-вече скръб от загубата на единственото му дете.

Той стана, отиде до бара, взе бутилката „Ричард Хенеси“ за три хиляди долара и отново се свлече в креслото си.

Все още взрян в снимката, надигна бутилката и отпи дълга глътка. Още една. И още. Докато най-накрая се пресегна да постави фотографията с лицето надолу върху бюрото. Но не можа.

Всичко, което успя да направи, беше да пресуши бутилката до дъно.

А единственото нещо, което усети след това, беше вцепенението.

67.

— Беше тъмна и бурна нощ — въздъхна Кайли, докато направляваше майбаха през града.

— Престани да театралничиш и се съсредоточи върху шофирането, ако може — смъмрих я аз.

— За Бога, Зак, отпусни се. Виждаш колко внимателно карам.

В интерес на истината, така си беше. Снегът, лек и пухкав преди няколко часа, сега беше станал мокър и лепкав. Тук-там черен лед проблясваше по асфалта като заложени противотанкови мини, но поне този път Кайли успяваше да държи под контрол шофьорските си умения, заимствани от „Бързи и яростни“.

Спря на червено на Седемдесет и девета улица и Медисън Авеню.

— Беше глупаво да тръгнем с една кола — каза тя. — Помисли ли как ще се върнем от дома на Олдън?

— Аз съм полицай — отговорих. — Ще се обадя на 911. Возя се с теб, защото имах видение как паркираш в гаража, затваряш вратата и преобръщаш всичко наопаки, докато аз седя отвън в придружаващата кола и се бия по главата, че съм ти се доверил.

— Наистина ли допускаш, че бих го направила?

— Обикновено не би посмяла, но все пак много добре те познавам, Кайли. Точно сега си захапала този случай като настървено куче. Само че Кейтс не мисли така. Просто опитвам да те защитя от самата теб.

Светофарът светна зелено и тя пое по Осемдесет и първа улица, зави наляво и спря през няколко врати от къщата на Олдън.

— Кой от тези бутони отваря гаражната врата според теб? — попита, поглеждайки към контролния панел над огледалото за обратно виждане.

Преди да успея да изрека „нямам представа“, вратата на гаража започна да се вдига.

— Улучи го — похвалих я.

— Какво искаш да кажеш? Още не съм натиснала нищо.

Гаражната врата зейна и дневната светлина нахлу във вътрешността.

— Що за чудесия! — възкликна Кайли.

И наистина пред очите ни се разкри чудо: на мястото, запазено за колата мечта на Олдън, стоеше стара очукана таратайка, син ван. Същият онзи син ван. А зад него връзваше задните врати с въжето за бънджи самият Райън Медисън.

Изхвърчах от колата с изваден пистолет и тичайки към него, извиках с все сила:

— Стой! Нюйоркска полиция…

Ала не успях да довърша, защото се препънах в нещо метално. Може би беше капак на шахта или стърчаща плоча, не разбрах точно, защото залитнах встрани и след миг се приземих по задник в една снежна пряспа.

Може би това беше най-щастливият инцидент в живота ми, тъй като в същата секунда Медисън стреля точно към мястото, където стоях.

Извъртях се, пропълзях през лапавицата по улицата и се прикрих зад една паркирана кола. Отново взех на мушка обляния в светлина Медисън, но не посмях да натисна спусъка. Не знаех кой още е с него в гаража, а при една смъртоносна грешка първият въпрос, който щяха да ми зададат при разследването, щеше да бъде: Защо откри огън по частен дом?

Кайли беше излязла от майбаха и приклекнала зад отворената му врата. И тя беше извадила пистолета си, ала също като мен не се решаваше да стреля.

— Нюйоркска полиция — извика тя. — Обкръжен си. Не мърдай.

Медисън обаче се размърда. И то бързо.