Отмъстена любов

С лице към двора, Рот стоеше на студения вятър, който развяваше и разбъркваше косата му. Вдиша и улови мириса на сняг, а не усещаше нищо по страните си. Очевидно бе само обещание за буря.

Джордж приседна, докато Рот се взираше в небето, което не можеше да види. Ако щеше да вали сняг, дали се бе заоблачило вече? Или пък звездите не се бяха показали още? В коя ли фаза беше луната?

Копнежът в гърдите му го накара да напрегне мъртвите си очи в опит да зърне предмети или очертания от света. Едно време действаше... причиняваше му главоболие, но действаше.

Сега дойде само главоболието.

Зад него Бет попита:

- Искаш ли да ти донеса палто?

Той се усмихна леко и погледна през рамо, като си я представяше застанала в рамката на входната врата, обрамчена от светлината, одваща отзад.

- Знаеш ли - промълви той, - ето защо те обичам толкова много.

Гласът й беше сгряващо топъл.

- За какво говориш?

- Не ме караш да се прибера вътре, защото е студено. Просто искаш да направиш да се чувствам удобно там, където съм. -Той се обърна и застана с лице към нея. - Честно казано, питам се защо ли още си с мен. След всички трудности... - Той направи жест към сградата. - Постоянните проблеми в Братството, боевете, кралските ми дела. Това, че съм инат и премълчавам разни неща пред теб. - Бързо докосна тъмните си очила. - Слепотата ми... Та ти си направо готова за светица.

Бет се приближи към него и уханието й на разцъфнала в нощта роза се усили дори и на острия вятър.

- Не това е важното.

Докосна и двете му бузи, а когато той се наведе да я целуне, тя го спря. Задържа главата му, свали очилата и със свободната си ръка го помилва по веждите.

- С теб съм, защото без значение дали имаш зрение или не, в очите ти виждам бъдещето. - Клепачите му потрепнаха, когато тя поглади леко основата на носа му. - Моето. На Братството. На расата... Имаш такива красиви очи. А сега за мен си още по-храбър от всякога преди. Не е нужно да се биеш с ръцете си, за да докажеш куража си. Или за да бъдеш кралят, от който поданиците ти се нуждаят. Или за да си мой хелреи. - Тя постави длан в средата на широките му гърди. - Ти живееш и ръководиш от тук. От това сърце... тук.

Рот примигна силно.

Странно, запаметяващите се събития и моменти невинаги са планирани и очаквани. Естествено, преобразяването те превръща в мъж. И щом минеш през церемонията по обвързването, вече си част от едно цяло, не съществуваш сам за себе си. А ражданията и смъртта около теб те карат да погледнеш на живота по новому.

Но от време на време, изневиделица някой достига мястото, където се усамотяваш и прекарваш най-съкровените си мигове, и променя цялото ти виждане за теб самия. Ако си щастливец, то това е твоят спътник в живота... и паметния момент за пореден път ти припомня, че си категорично и сигурно с точния човек - казаното от него те докосва не защото той ти е близък, а заради съдържанието на посланието му.

Пейн го удари в лицето и го пробуди.

Джордж му върна независимостта.

Ала Бет му връчи короната му.

Щом тя успяваше да го достигне в настроението, в което беше, доказваше, че може да бъде направено - можеш да изречеш онова, което някой иска да чуе, в мига, когато му е необходимо да го чуе. Сърцето беше отговорът. Тя доказа правотата си.

Той се бе възкачил на трона и бе свършил доста работа оттогава. Но в душата си оставаше боец, прикован към бюро. Недоволството го бе направило сприхав и макар да не си бе давал сметка за това, всяка нощ бе поглеждал към изхода.

Без зрение. Няма изход.

Ами ако наистина всичко това беше... за добро? Ами ако онези проклети мъдрости са верни? Затвори ли се врата, отваря се друга. Може би тъкмо обстоятелството, че бе изгубил зрението си, го бе превърнало в онова, което трябваше да бъде -истински крал на расата.

Не беше просто син, поел бреме, наследено от баща му.

Ако беше истина, че загубата на зрение изостря другите сетива, може би тъкмо това се бе случило със сърцето му. И ако това бе вярно...

- Бъдещето - прошепна Бет - е в очите ти.

Рот сграбчи силно своята шелан и я притисна така плътно, че сякаш я пое в тялото си. Стояха заедно, обединени срещу зимния вятър, а тъмата в тялото му бе пронизана от топъл лъч.

Любовта й беше светлината в неговата слепота. Усещането, че я има, беше раят, който не му бе нужно да вижда, за да знае, че съществува. И след като тя имаше такава вяра в него, то тя бе също така и неговият кураж и неговата целеустременост.

- Благодаря ти, че остана с мен - промълви той задавено в дългата й коса.

- Не бих искала да съм никъде другаде. - Тя положи глава на гърдите му. - Ти си моят любим.

67.

ЕЛЕНА СЕ МАТЕРИАЛИЗИРА ЗАЕДНО С БРАТЯТА НА СЕВЕР, но все още не можеше да изтрие Бела от съзнанието си. Жената бе изглеждала някак прозрачна, застанала във величественото фоайе, обградена от въоръжени до зъби мъже. Очите й бяха празни, страните - бледи и хлътнали, като че волята й бе подложена на огромно изпитание.

Ала тя искаше брат й да се върне.