Отмъстена любов

Елена обхвана лицето му с ръце и в мига, в който го стори, той застина. Винаги се случваше, щом тя го докоснеше. Сякаш постоянно очакваше някаква команда от нея... но пък така беше с обвързаните вампири, нали? Да, физически те бяха по-силни и по-мощни от спътниците си, но техните шелани командваха парада.

- Изглежда, че ще прекарам бъдещето си с теб - изрече тя с устни, прилепени до неговите.

Той потръпна, сякаш се освобождаваше от последните си съмнения.

- Аз не те заслужавам.

- Напротив.

- Ще се грижа за теб.

- Знам.

- И, както казах, няма да се върна към предишните си занимания в града.

- Хубаво. - Той замълча, сякаш искаше да я уверява още и още, и търсеше подходящите думи. - Стига говори, а ме целуни. Решила съм го със сърцето си и с ума си и не е нужно да ми казваш нищо повече. Знам кой си ти. Ти си моят хелрен.

Когато устните им се срещнаха, Елена беше наясно, че има още много въпроси за уреждане. Ако живееха сред вампирите, трябваше да продължат да крият неговата самоличност на сим-пат. Нямаше представа какво щеше да прави той с колонията на север - предполагаше, че цялото това обкръжаване и кланяне означаваше, че той има някакъв статут на водач там.

Но двамата можеха да се справят с всичко това и с далеч повече. А единствено това имаше значение.

Накрая той се отдръпна.

- Ще си взема душ и ще отида да видя Бела, става ли?

- Добре, радвам се. - Със сестра му си бяха разменили само неловка прегръдка, преди всички да се оттеглят в стаите си. -Кажи ми, ако има нещо, което мога да направя.

- Непременно.

Ривендж излезе от стаята половин час по-късно, облечен в спортен анцуг и дебел пуловер, които един от братята му бе дал. Нямаше представа накъде да върви и помоли една жена доген, която чистеше с прахосмукачка в коридора, да го упъти към стаята на Бела и Зи.

Оказа се наблизо. Само през няколко врати.

Рив отиде до края на коридора, пълен с гръко-римски статуи и почука на посочената врата. Тъй като не последва отговор, пробва следващата врата, през която се чуваше тихичкият плач на Нала.

- Влез - извика Бела.

Рив бавно отвори вратата на детската стая, без да знае какво посрещане да очаква. В дъното на стаята с изрисувани зайчета по стените, Бела седеше на люлеещ се стол и държеше малката на ръце. Ала въпреки нежното внимание Нала се сърдеше и с хленченето си ясно показваше недоволството си от света.

- Здравей - каза Рив, преди сестра му да е вдигнала глава. -Аз съм.

Сините очи на Бела се насочиха към неговите и той видя как върху лицето й се изразиха всевъзможни чувства.

- Здравей.

- Може ли да вляза?

- Моля, заповядай.

Той затвори вратата след себе си, после се почуди дали тя няма да се почувства несигурна, затворена вътре с него. Понечи да се върне и да я отвори, но тя го спря.

- Всичко е наред.

Не беше много сигурен в това, така че остана на разстояние и наблюдаваше как Нала регистрира неговото присъствие. После тя протегна ръчички към него. Само месец по-рано, преди цяла вечност, би отишъл да вземе момиченцето в прегръдките си. Не и сега. Вероятно никога повече.

- Днес е много кисела - оплака се Бела. - И краката отново ме болят. Не мога да я разхождам на ръце и минута повече.

-Да.

Настана дълго мълчание. Погледите и на двамата бяха насочени към малката.

- Така и не знаех какъв си - промълви най-сетне Бела. - Никога не бих се досетила.

- Не исках да знаеш. И мамен не го искаше.

Когато думите излязоха от устата му, той изрече бърза безмълвна молитва за майка си, с надеждата тя да му прости, че ужасната грозна тайна вече е разкрита.

Бог му беше свидетел, че бе сторил всичко, за да не се повдигне завесата от лъжи.

- Била ли е тя... Как се е случило? - попита Бела плахо. -Как... си се... родил?

Ривендж се замисли как да формулира отговора, репетираше фразите в главата си, променяше думи, добавяше нови. Образът на майчиното му лице постоянно изникваше пред него. Накрая той погледна сестра си и бавно поклати глава. Бела пребледня и той разбра, че се е досетила за основното. Знаеше се, че преди симпатите са имали навика да отвличат жени вампири. И то най-вече красиви и изискани.

Това бе отчасти причината гълтачите на грехове да бъдат изолирани в колонията.

- О, Господи... - Бела затвори очи.

- Съжалявам.

Искаше му се да отиде до нея. Толкова много му се искаше.

Тя отново отвори очи, избърса сълзите си и изправи рамене, сякаш мобилизираше силите си.

- Баща ми... - Тя прочисти гърлото си. - Когато се е обвързал с нея, знаел ли е истината за теб?

-Да.

- Тя никога не го е обичала. Поне моето впечатление беше такова. - Ривендж запази мълчание, защото стига да можеше, предпочиташе да се въздържи от коментар за това обвързване. Бела се намръщи. - След като е знаел за теб... заплашвал ли е да изобличи теб и нея, ако не се обвърже с него?

Мълчанието на Рив явно беше красноречив отговор, защото сестра му кимна мрачно.

- Това вече е логично. Поражда гняв у мен... но поне разбирам защо е останала с него. - Настъпи напрегната пауза. - Какво още не ми казваш, Ривендж?

- Слушай, каквото се е случило в миналото...