Отмъстена любов

- Надявах се да останеш за вечеря.

- Съжалявам! - Тя му подаде найлонова торбичка. - Не мога.

Образът на Принцесата проблесна в съзнанието на Рив и той

си напомни колко добре се беше почувствал, когато беше сторил каквото е добре за Елена и беше изтрил номера й. Не му беше работа да я ухажва. Ни най-малко.

- Разбирам. - Той взе таблетките. - И ти благодаря за лекарството.

- Взимай по две четири пъти на ден. Десет дни. Обещай ми.

Той кимна веднъж.

- Обещавам.

- Добре. И се постарай да се срещнеш с Хавърс, става ли?

Настана момент на неловко мълчание и после тя помаха с ръка.

- Добре... Довиждане.

Елена се обърна и той отвори стъклената врата с мисълта си, защото си нямаше доверие да се доближи прекалено много до нея.

Моля те, не си отивай. Моля те, недей, помисли.

Искаше, поне за малко, да се почувства... чист.

Когато излезе навън, тя спря и сърцето му подскочи.

Елена хвърли поглед назад, а вятърът развя светлите кичури около прекрасното й лице.

- С храна. Трябва да ги приемаш с храна.

Ясно. Медицински наставления.

- Имам достатъчно.

- Добре.

След като затвори вратата, Рив я гледаше как изчезва сред сенките и си наложи да се обърне. Придвижвайки се бавно с помощта на бастуна си покрай стъклената стена, той зави зад ъгъла и влезе в ярко осветената трапезария. На масата имаше запалени две свещи. Два комплекта сребърни прибори. Две чаши за вино. Две чаши за вода. Две салфетки бяха старателно сгънати и поставени върху две чинии.

Седна на стола, който се канеше да предложи на нея, този вдясно от него, мястото на почетния гост. Опря бастуна в бедрото си и сложи найлоновата торбичка на абаносовата повърхност на масата, като я приглади така, че таблетките да легнат една до друга, спретнато подредени.

Чудеше се защо не бяха в малко оранжево шише с бял етикет отпред, но нямаше никакво значение. Тя му ги беше донесла тук. Това беше важното.

Седнал в тишината, заобиколен от светлините на свещите и миризмата на печеното, което тъкмо беше извадил от фурната, той приглади пластмасовия плик с безчувствения си показалец. Със сигурност успяваше да почувства едно нещо. В мъртвите недра на гръдния си кош той изпитваше болка, загнездила се в сърцето му.

Беше извършвал много злини през живота си. Големи и малки.

Беше докарвал беди на околните само заради удоволствието да съсипе живота им, били те дилъри, нарушаващи територията му, клиенти, отнесли се зле към курвите му, или идиоти, мотаещи се из клуба.

Подхранваше пороците на другите за своя собствена изгода. Продаваше наркотици. Продаваше секс. Продаваше смърт под формата на специалните умения на Хекс.

Беше правил секс, без това да си е струвало.

Беше осакатявал.

Беше убивал.

И нищо от това не го беше тревожило по времето, когато се беше случило. Никога не се беше замислял повторно за стореното, не беше изпитвал угризения или състрадание. Само продължаваше да крои още планове и интриги, търсеше нови възможности за печалба.

И ето че сега на празната маса в празния пентхаус чувстваше болка в гърдите си и знаеше причината за нея: разкаяние.

Би било невероятно да можеше да заслужи Елена.

Но това беше още едно чувство, което никога нямаше да изпита.

27.

ПО ВРЕМЕ НА СРЕЩАТА НА БРАТСТВОТО В КАБИНЕТА МУ, РОТ държеше под око Джон от удобната си позиция зад натруфеното бюро. Застанал в другия край на помещението, той изглеждаше напълно съсипан. Лицето му беше бледо, а масивното му тяло отпуснато и не взимаше никакво участие в дискусията. Но най-лошото бе мирисът на емоциите му: просто отсъстваше. Нямаше го щипещия, предизвикващ парене в ноздрите гняв. Нито острия опушен повей на тъгата. Дори не усещаше лимоновото ухание на страха.

Нищо. Застанал сред братята и двамата си най-добри приятели той се беше изолирал от останалите, отказващ да комуникира и изпаднал в унес... Беше там, но всъщност го нямаше.

Това не беше добре.

Главоболието на Рот, което също като очите, ушите и устата беше прикрепено перманентно към черепа му, поднови атаките си в слепоочията му и той се облегна назад в педалското си кресло с надеждата, че ако размърда прешлените си ще може да потисне болката.

Никакъв късмет.

Може би частична черепна ампутация би свършила работа. Бог беше свидетел, че доктор Джейн я биваше в тези неща.

Седнал на грозния зелен фотьойл, Рейдж захапа близалката си и наруши едно от честите мрачни мълчания, надвисващи над сбирката им.

- Тор не може да е отишъл далече - промърмори Холивуд. -Няма достатъчно сили.

- Проверих от Другата страна - добави Фюри от високоговорителя на телефона. - Не е при Избраниците.

- Какво ще кажете да отида с колата до старата му къща? -предложи Бъч.

Рот поклати глава.

- Не мога да си представя, че Тор би отишъл там. Прекалено много спомени.

Дори споменаването на дома, в който Джон беше живял известно време, не предизвика никаква реакция у хлапето. Но поне най-накрая се беше стъмнило и можеха да излязат да търсят Тор.