Отмъстена любов

Две тихи подрънквания отбелязаха, че Ривендж е поставил приборите си в чинията, а после той се пресегна към нея и положи масивната си длан върху ръката й.

- Много съжалявам - промълви. - Нищо чудно, че не ти е до това. Ако знаех...

- Не, всичко е наред. Трябваше да се държа по-добре, когато дойдох. Много съм отнесена. Просто не съм на себе си.

Той стисна ръката й, а после се отдръпна, като че не искаше да й се натрапва. Което в нормална ситуация би й допаднало, но тази вечер й се стори жалко, ако трябваше да използва думата, която той толкова харесваше. Усещането от тежестта на дланта му през палтото беше толкова приятно.

Като стана дума за това, беше започнало да й става много топло. Елена се разкопча и свали вълнената дреха от раменете си.

- Тук е доста топло.

- Както вече казах, мога да наглася термостата на по-студено.

- Не. - Тя се намръщи и погледна към него. - Защо все ти е студено? Страничен ефект от допамина ли?

Той кимна.

- Главно по тази причина ми е нужен бастунът. Не чувствам ръцете и краката си.

Не беше чувала много вампири да реагират така на лекарството, но индивидуалните симптоми бяха безбройни. А и вам-пирският еквивалент на Паркинсон беше коварно заболяване.

Ривендж бутна чинията си настрани и двамата останаха смълчани задълго. На светлината на свещите той изглеждаше някак посърнал, обичайната му енергичност отсъстваше, а настроението му беше много печално.

- И ти не приличаш на себе си - заговори тя. - Не че те познавам добре, но изглеждаш...

-Как?

- Както аз се чувствам. В будна кома.

Той се изсмя кратко.

- Много подходящо определение.

- Искаш ли да поговорим за това...

- Би ли искала да хапнеш нещо...

Двамата се засмяха и млъкнаха.

Ривендж поклати глава.

- Нека ти предложа поне десерт. Това е най-малкото, което мога да направя. Няма да е като среща с вечеря на свещи, защо-то те са угасени.

- Всъщност, знаеш ли какво?

- Излъга, че си яла, и сега умираш от глад?

Тя се засмя отново.

- Хвана ме.

Аметистовият му поглед се прикова в нейния, атмосферата между тях се промени и Елена почувства, че в очите й той вижда много, прекалено много.

- Ще ми позволиш ли да ти предложа храна?

Хипнотизирана, запленена, тя прошепна:

- Да. Моля те.

Усмивката му разкри удължени бели кучешки зъби.

- Това е точно отговорът, който очаквах.

Какъв ли би бил вкусът на кръвта му в устата й, помисли си тя внезапно.

От гърлото на Ривендж се разнесе глухо изръмжаване, като че знаеше точно какво си мисли тя. Но той не каза нищо, а се изправи и отиде в кухнята. Когато се върна с чинията й, тя беше успяла да се стегне, но докато оставяше храната пред нея, усети прекрасен полъх на подправки, носещ се наоколо, който не беше свързан със сготвеното от него.

Решена да се овладее, тя постла салфетката в скута си и опита печеното.

- О, боже, превъзходно е.

- Благодаря - каза Рив и седна. - Догените в нашата къща винаги го приготвяха така. Нагряваш фурната до двеста и чети-рийсет градуса, слагаш месото вътре, печеш половин час, после изключваш и го оставяш вътре за два часа. Не е позволено да отваряш, за да го проверяваш. Такова е правилото, трябва да се довериш на процеса. Резултатът два часа по-късно е...

- Божествен.

- Божествен.

Елена се засмя, когато от устата на двамата излезе една и съща дума.

- Наистина е много вкусно. Топи се в устата.

- Ако трябва да съм напълно откровен, преди да си помислиш, че съм добър готвач, това е единственото, което умея да готвя.

- Умееш да готвиш едно ястие идеално, а не всеки може да се похвали с такова нещо.

Той се усмихна и погледна към таблетките.

- Ако ги взема сега, това значи ли, че ще си тръгнеш веднага след вечерята?

- Ако отговоря с „не", ще ми кажеш ли защо си толкова умислен?

- С теб трудно се водят преговори.

- Просто нещата са двустранни. Аз споделих с теб какво ми тежи.

Лицето му помръкна, той стисна устни и смръщи вежди.

- Не мога да говоря за това.

- Разбира се, че можеш.

Очите му, сега гледащи мрачно, проблеснаха към нея.

- Също както ти можеш да говориш за баща си ли?

Елена сведе поглед към чинията си и започна да реже месото особено старателно.

- Съжалявам - пророни Рив. - Аз...

- Не, всичко е наред - каза, макар че това не беше вярно. -Понякога съм прекалено настоятелна. Това е добре, ако си медицински работник, но не е чак толкова уместно в личните отношения.

Помежду им отново се възцари мълчание и тя започна да се храни по-бързо, като си помисли, че веднага щом свърши, ще си тръгне.

- Върша нещо, с което не се гордея - заговори той изведнъж.

Тя вдигна поглед. Изражението му излъчваше злост, гняв и омраза и го превръщаше в някого, от когото би се уплашила при други обстоятелства. Не че нещо от това беше насочено към нея. Изразяваше чувствата му към самия него. Или към някой друг.

Реши, че не е добре да упорства. Особено като се имаше предвид настроението му. Изненада се, когато той продължи.

- И продължава от много време.

Дали беше свързано с бизнеса или с личния му живот, зачуди се тя.

Той вдигна поглед към нея.

- Свързано е с определена жена.

Ясно. Жена.