Отмъстена любов

Добре, тя нямаше никакво право да чувства как студена хватка стяга сърцето й. Не й влизаше в работата фактът, че вече си имаше някоя. Или че беше плейбой, който устройва подобни свалки с вечери на свещи и печено за бог знае колко още жени.

Елена прочисти гърло и остави ножа и вилицата в чинията. Докато попиваше устата си със салфетка, тя каза:

- Така и не те попитах дали си обвързан. На гърба ти не е изписано име...

- Тя не е моя шелан. И ни най-малко не я обичам. Сложно е.

- Имате ли дете?

- Не, слава богу.

Елена се намръщи.

- Все пак имате връзка, нали?

- Предполагам би могло и така да се нарече.

Чувствайки се като пълна идиотка, задето беше допуснала да си падне по него, Елена остави салфетката на масата до чинията си и му отправи една от професионалните си усмивки, докато ставаше и обличаше палтото си.

- Трябва да тръгвам. Благодаря за вечерята.

Рив изруга.

- Не трябваше да ти казвам нищо...

- Ако целта ти е била да ме вкараш в леглото, прав си. Погрешен ход. Все пак се радвам, че беше откровен.

- Не се опитвах да те вкарам в леглото.

- О, разбира се, че не. Това би било изневяра спрямо нея. -Боже, защото това толкова я разстройваше?

-Не - тросна се той в отговор. - Причината е, че съм импотентен. Повярвай ми, ако можех да се възбудя, леглото би било първото място, където бих те отвел.

28.

СЕДЕНЕТО ПОКРАЙ ТЕБ Е СЪЩОТО ТОЛКОВА ВЪЛНУВАЩО, като да гледаш как съхне боя - проехтя гласът на Ла-ситър сред сталактитите, висящи от високия таван на Гробницата. - Само дето интериорът не става по-красив, което си е истинска трагедия за това място. Вие само за мрак и смърт ли мислите? Никога ли не сте чували за „Потъри Барн"?

Тор потърка лицето си и се озърна из пещерата, която от векове служеше като място за свещените сбирки на Братството. Върху черната мраморна стена зад масивния каменен олтар, до който беше седнал той, бяха издълбани имената на всички братя. Черните свещи, поставени на тежки стълбове, хвърляха блещукаща светлина върху изписаното на Древния език.

- Ние сме вампири - отговори, - а не феи.

- Понякога не съм много сигурен в това. Виждал ли си кабинета, в който краля ви постоянно кисне?

- Той е почти сляп.

- Което обяснява защо още не се е обесил в това кошмарно помещение с бонбонен цвят.

- Мислех, че мрънкаш заради мрачния интериор.

- Просто си търся тема за разговор.

- Очевидно. - Тор не погледна към ангела, защото реши, че визуалният контакт само ще го окуражи. Я чакай. Ласитър изобщо не се нуждаеше от окуражаване.

- Чакаш този череп пред олтара да ти проговори ли?

- Всъщност и двамата чакаме да спреш да дрънкаш, за да си поемеш дъх. - Тор се втренчи в него. - Можеш да го направиш, когато пожелаеш. По всяко време.

- Такива любезности ръсиш. - Ангелът настани искрящия си задник на каменното стъпало до Тор. - Може ли да те попитам нещо?

- Всъщност, мога ли да кажа „не"?

- Не можеш - Ласитър се размърда и се втренчи в черепа. -Това чудо изглежда по-старо от мен. Тоест, сериозна работа.

Принадлежеше на първия брат, изправил се смело срещу врага, и представляваше най-съкровеният символ, олицетворяващ силата и целеустремеността на Братството.

За пръв път Ласитър реши да бъде сериозен.

- Със сигурност е бил велик воин.

- Мислех, че се каниш да ме питаш нещо.

Ангелът се изправи, изруга и разтърси крака.

- Да, имам предвид... как, по дяволите, можеш да седиш толкова дълго тук? Вече не си усещам задника.

- Да, мозъчната парализа е сериозен проблем.

Всъщност ангелът беше прав за изминалото време. Тор седеше там, загледан в черепа и в стената с имената зад олтара вече толкова дълго, че задните му части бяха не просто безчувствени, а се бяха слели със стъпалото.

Беше дошъл предната нощ, привлечен от невидима ръка, в търсене на вдъхновение, яснота, връзка с живота. Вместо това беше намерил само камък. Студен камък. И поредица от имена, някога значели много за него, а сега представляващи само списък от мъртъвци.

- Причината е, че търсиш на погрешното място - отбеляза Ласитър.

- Можеш да си вървиш.

- Всеки път, когато го кажеш, очите ми се насълзяват.

- Интересно, моите също.

Ангелът се наведе към него, обгърнат от аромат на свеж въздух.

- Нито тези стени, нито този череп ще ти предложат каквото търсиш.

Тор присви очи и му се прииска да беше достатъчно силен, че да се сбие с този тип.

- Няма ли? Излиза, че си лъжец. „Време е. Тази вечер всичко ще се промени." Такива като теб карат околните да не вярват в предсказания. Само глупости дрънкаш.

Ласитър се усмихна и небрежно намести златната халка на веждата си.

- Не си мисли, че грубостта ти ще ме впечатли, ще ти дойде до гуша далеч преди дори да забележа.

- Защо си тук, по дяволите? - Изтощението на Тор пролича в отслабващия му глас и това го вбеси. - Защо не ме остави там, където ме откри?

Ангелът изкачи черните мраморни стъпала и започна да крачи пред лъскавата стена с издълбани в нея имена, като от време на време спираше, за да огледа някое по-отблизо.

- Времето е лукс, вярваш или не - каза той.

- Аз го чувствам повече като проклятие.