Отмъстена любов

Единственото, което искаше да стори, бе да иде в неговата и на Бет спалня, да легне в голямото им легло и да положи глава на възглавниците, ухаещи на нея. Щеше му се да й се обади и да я помоли да легне до него, та да може да я задържи в обятията си. Искаше тя да му прости.

Искаше да спи.

Вместо това кралят отново се изправи на крака, взе оръжията си от пода до бюрото и ги прикрепи към тялото си. Излезе от кабинета си с яке в ръка, спусна се по главните стълби, мина през вестибюла и се озова навън в мразовитата нощ. Както той виждаше нещата, главоболието щеше да го съпътства навсякъде, така че по-добре да е полезен и да тръгне да търси Тор.

Докато обличаше якето си, в главата му се загнезди мисълта за неговата шелан и за това къде беше отишла предната нощ.

Мили боже. Знаеше точно къде ще намери Тор.

Елена възнамеряваше да си тръгне от терасата на Рив незабавно, но докато пристъпваше в сенките, не можа да не погледне назад към пентхауса. Видя през прозорците как Рив се обърна и бавно тръгна покрай стъклените стена на апартамента...

Удари прасеца си в нещо твърдо.

- По дяволите!

Подскачайки на един крак, тя разтърка удареното място и хвърли гневен поглед към мраморната саксия, на която се беше натъкнала.

Когато се изправи, напълно забрави за болката си.

Ривендж бе влязъл в друго помещение и бе спрял пред маса, подредена за двама. Сред блясъка на кристал и сребро горяха свещи, а дългата стъклена стена излагаше на показ всичките усилия, които беше положил заради нея.

- По дяволите... - прошепна Елена.

Ривендж седна също така бавно и внимателно, както се беше придвижил дотам, като погледна зад себе си, за да се убеди, че столът е на мястото си, а после се подпря на двете си ръце и се намести върху него. Положи найлоновата торбичка, която му беше дала върху масата и изглеждаше сякаш я приглажда с нежните си пръсти, така несъответстващи на масивните му рамене и мрачната сила, излъчваща се от суровото му лице.

Загледана в него, Елена вече не чувстваше студа и вятъра, нито болката в крака си. Окъпан от светлината на свещите, с наклонена на една страна глава и съвършен профил, Ривендж беше невероятно красив.

Изведнъж той вдигна глава и погледна право към нея, макар че тя стоеше в мрака.

Елена отстъпи назад и почувства допира на парапета, но не се дематериализира. Не го направи дори когато той заби бастуна в пода и се изправи в целия си ръст. Нито когато вратата се отвори по силата на волята му.

Изискваше се по-добър лъжец, отколкото беше тя, та да се престори, че се наслаждава на гледката. Но пък не беше страхливка, че да избяга.

Елена тръгна към него.

- Не си взе лекарството.

- Ти това ли чакаше?

Елена скръсти ръце пред гърдите си.

-Да.

Ривендж хвърли поглед назад към двете празни чинии на масата.

- Каза, че трябва да се приема с храна.

- Да, така е.

- Изглежда ще трябва да ме наблюдаваш, докато се храня. -Елегантния жест, с който я покани да влезе, беше нещо, което не биваше да приема. - Ще седнеш ли с мен? Или предпочиташ да седиш навън в студа? Почакай, това може би ще помогне. -Подпирайки се тежко на бастуна, той отиде и духна свещите.

Понеслите се нагоре къдравите струйки дим й се сториха като символ на всички потъпкани възможности на вечерта. Той беше приготвил хубава вечеря за тях двамата. Беше положил усилия. Беше се облякъл хубаво.

Пристъпи вътре, защото вече достатъчно беше съсипала вечерта му.

- Настанявай се - каза той. - Веднага се връщам с чинията си. Освен ако...

- Вече съм яла.

Той се поклони леко, а тя дръпна един от столовете.

- Разбира се, че си яла.

Ривендж подпря бастуна си на масата и тръгна към кухнята, придържайки се за облегалките на столовете, скрина и касата на вратата. Когато се върна няколко минути по-късно, повтори същото упражнение със свободната си ръка и накрая се настани на стола начело на масата напълно концентриран. Взе блестящата сребърна вилица, без да каже нито дума, внимателно отряза парче месо и започна да се храни сдържано и изискано.

Тя се почувства като кучката на седмицата, седяща пред празната чиния със закопчано догоре палто. Потрепването на сребърните прибори върху порцелана правеше мълчанието помежду им още по-натрапчиво. Почувствала се ужасно зле, тя приглади салфетката пред себе си и макар да не си падаше много по приказките, усети, че заговаря, защото повече не можеше да държи всичко в себе си.

- Миналата нощ...

- Да? - Ривендж задържа вниманието си върху чинията, без да поглежда към нея.

- Не са ми вързали тенекия. На онази среща.

- Ами, браво на теб.

- Той е бил убит.

Ривендж вдигна рязко глава.

- Какво?

- Стефан, мъжа с когото трябваше да се срещна... Бил е убит от лесъри. Кралят донесе тялото му в клиниката, но аз не знаех, че е бил той, докато братовчед му не дойде да го търси. Аз... прекарах нощта да увивам тялото му, а после го върнах на семейството му. - Тя поклати глава. - Бяха го пребили... Лицето му беше неузнаваемо.

Гласът й секна и отказа да й служи, така че тя продължи да поглажда салфетката с надежда да се успокои.