Отприщен гроб

За разлика от писмото на Райън, това ѝ донесе известна утеха, тъй като Робин се бе притеснявала как ще поддържа жива измислицата за Териза. Извади със зъби капачката на химикалката и започна да пише отговор на Страйк, като се извиняваше за липсата на конкретна информация, но твърдеше, че не иска да си тръгва от фермата, докато не узнае нещо, което сър Колин да може да използва срещу Църквата. Завърши писмото си с благодарности за шоколада, надраска набързо няколко реда за Райън, прибра двата листа с фенерчето и химикалката в камъка, после накъса на ситни парченца техните писма и обвивката от шоколада. Вместо да ги разпръсне из гората, пъхна ръка под бодливата тел и ги пусна на пътя, където вятърът мигом ги подхвана и отнесе. Робин гледаше как белите късчета изчезват в мрака и изпита завист към тях, че се отдалечават от Чапман Фарм.

След това тръгна по обратния път през шепнещата гора, като леко зъзнеше, макар да носеше пижама под анцуга си, докато не излезе на полето и не пое през него.

42

Деветка на пета позиция:

Пъпеш, покрит с върбови клонки.

Скрити редове…

Пъпешът като рибата е символ

на принципа на мрака.

„Идзин“, или „Книга на промените“

Робин почти бе стигнала до портата с пет греди, когато чу гласове и видя фенери да се полюшват в прохода между сградите с мъжките и женските спални помещения. Ужасена се наведе зад живия плет, убедена, че празното ѝ легло е било открито.

– …претърсете Долната нива и гората – изрече глас, който ѝ се стори, че е на Тайо.

– Няма как да е стигнал толкова далеч – каза втори мъжки глас.

– Прави каквото ти се казва, да му се не види – тросна се Тайо. – Вие двамата проверете Стаите за уединение, всичките.

Мъж се прехвърли през портата с пет греди с полюшкващ се фенер едва на десет крачки от мястото, където се бе привела Робин. Светлината за миг се насочи към нея и се отклони, когато той отмина напред и тя видя късите расти на чернокожия младеж, който бе смъмрил Вивиън, задето използва фразата „да вървят в ада“.

– Бо! – ревна той, като крачеше към гората. – Бо, къде си?

Паниката на Робин бе тъй силна, че ѝ отне няколко секунди да осъзнае как все пак не търсят нея, но ситуацията ѝ си оставаше рискова. Жените нямаше как да останат заспали при тези крясъци и ако издирващите влезеха в нейното спално помещение да търсят непознатия Бо, скоро щяха да открият, че липсват двама души, не един. Робин изчака гласовете и светлините на групата да се отдалечат, бързо се прекатери през портата, след което трябваше да приклекне зад други храсти откъм гърба на женската сграда, преди да се усети, че още хора с фенери бързаха през двора, което означаваше, че няма как да влезе през вратата незабелязано.

Движеше се бързо колкото можеше през дърветата и храстите зад спалните помещения към по-старата част на фермата, където имаше много места да се скрие, и скоро се озова зад порутения и винаги заключен стар хамбар. Тъй като имаше опит със стари фермерски постройки, лесно се ориентира и пръстите ѝ бързо напипаха онова, на което се надяваше: отвор, където дъската беше изгнила и другата до нея можеше да се бутне назад достатъчно да се отвори празнина, та да се провре вътре, при което оскуба косата си и болезнено ожули тялото си.

Въздухът в хамбара беше влажен и се носеше миризма на плесен, но вътре бе по-светло, отколкото беше очаквала, поради дупка в покрива, откъдето влизаха лунните лъчи. Те осветяваха стар трактор, счупени земеделски сечива, купчина щайги и части от ограда. Нещо, несъмнено плъх, изшумоля далеч от натрапницата.

Сега фенери се движеха покрай хамбара и хвърляха ивици златиста светлина през пролуките в дъсчените стени. Далечни и близки гласове не спираха да викат „Бо? Бо!“.

Робин остана на мястото си, боеше се да мръдне, та да не събори нещо. Сега забеляза купчина лични вещи, висока почти колкото нея, струпана в ъгъла и покрита с дебел слой прах. Имаше дрехи, ръчни чанти, портмонета, обувки, пухкави играчки и книги и у Робин се пробуди ужасен спомен за снимка, която бе видяла – на камара обувки, принадлежащи на убитите в газовите камери на Аушвиц.

Издирващите отвън се бяха отдалечили. Пълна с любопитство относно старите вещи, Робин предпазливо се покачи върху преобърната ръчна количка да ги разгледа. След като три седмици не бе виждала друго освен оранжеви анцузи и маратонки и бе чела само литература на Църквата, странно ѝ бе да попадне на различни дрехи и обувки, че и на детска книжка с ярки цветни илюстрации.

Имаше нещо смущаващо, дори призрачно в купчината стари вещи, захвърлени тук видимо с небрежност и презрение. Робин видя единична обувка на квадратен ток, която може би тийнейджърка бе ценила някога; плюшен заек, чиято муцунка бе покрита с паяжина. Къде ли бяха собствениците им? След минута или две ѝ хрумна вероятно обяснение: всеки, напуснал крадешком фермата през нощта, би бил принуден да изостави вещите си, държани в шкафчето.