Отприщен гроб

– И тъй, Роуина – подхвана Мадзу, чието лице бе толкова бяло с блестящите черни несиметрични очи върху него, че Робин още можеше да го различава, – това е моментът за теб да изповядаш неща, които може да си извършила или помислила и за които изпитваш дълбок срам. Какво искаш да разкриеш най-напред?

За период, почувстван от нея безкрайно дълъг, но траял вероятно само секунди, Робин изобщо не можеше да измисли какво да каже.

– Ами… – започна накрая и гласът ѝ прозвуча неестествено силен в тихия храм – аз работех като пиар и предполагам, обръщах голямо внимание на външността си и на впечатлението върху другите хора…

Краят на изречението бе удавен в хор от подигравки, дошли от кръга.

– Фалшива същност! – изджафка Уолтър.

– Отклоняване от истинската цел – прозвуча женски глас.

– Не можеш да обвиняваш професията си за своето поведение – заяви Амандийп.

Мисловните процеси на Робин бяха мудни след дните, изпълнени с тежък физически труд. Имаше нужда от нещо, което да задоволи инквизиторите ѝ, но обзетото ѝ от паника съзнание беше като празна страница.

– Нямаш ли какво да кажеш? – обади се Мадзу и Робин различи жълтеещите ѝ зъби в сумрака, когато тя се усмихна. – Е, да видим дали можем да ти помогнем. След като се присъедини към общността ни, си сметнала, че си в правото да критикуваш цвета на косата ми, нали?

Околните шумно поеха дъх. Робин усети да я облива студена пот. Затова ли бе понижена до групата на черноработниците? Защото се бе почудила пред Пени Браун дали косата на Мадзу е естествено черна, при положение че е доста над четиресет?

– Как бихте нарекли някого, който съди за друг човек по външността му? – обърна се Мадзу към останалите в кръга.

– Злобен – обади се глас от тъмнината.

– Ограничен – добави втори.

– Кучка – заяви трети.

– Съжалявам – с прегракнал глас изрече Робин. – Честна дума, не исках да…

– Не, не, на мен няма нужда да се извиняваш – меко я прекъсна Мадзу. – Аз не отдавам значение на физическите качества. Но не е ли това индикация кое ти смяташ за важно?

– Често критикуваш хорската външност, нали? – попита женски глас зад Робин.

– Аз… предполагам…

– „Предполагам“ е твърде мъгляво – озъби се Кайл.

– Или го правиш, или не – отсече Амандийп.

– Ами тогава… да, правех го. В работата ми като пиар имаше тенденция…

– Я зарежи тия тенденции и този пиар! – прогърмя гласът на Уолтър. – Ти какво правеше? Какво говореше?

– Помня как казах за клиентка, че е твърде едра за такава рокля – измисли си Робин. – А тя ме чу и ужасно се разстрои.

Избухна буря от всеобщ присмех. Тайо, седнал до майка си, единствен остана мълчалив, но наблюдаваше Робин с усмивка.

– А ти почувства ли се ужасно, Роуина? – попита тихо Мадзу. – Или просто ни даваш банални отговори, та да избегнеш да признаеш онова, от което истински се срамуваш?

– Аз…

– Защо се отмени сватбата ти, Роуина?

– Аз… ние много се карахме.

– И по чия вина? – поиска да узнае Вивиън.

– По моя – отчаяно заяви Робин.

– За какво се карахте? – попита Амандийп.

Не бива да има абсолютно никаква прилика между твоя живот и този на Роуина, беше казал Страйк, но него го нямаше тук, не бе оглупял от умора и страх, не бе принуден да импровизира в крачка.

– Аз… смятах годеника си за малко нещо… той нямаше истинска работа, не печелеше много…

Тя преобръщаше ситуацията. Матю бе този, който бе недоволствал от заплатата ѝ, когато постъпи на работа при Страйк. Матю бе смятал детективската професия за абсолютно несериозна.

Останалите от групата започнаха да сипят епитети срещу нея, гласовете им отекваха между тъмните стени и Робин успяваше да различи само отделни думи: наемничка, шибана кучка, златотърсачка, алчна акула. Усмивката на Тайо ставаше все по-широка.

– Разправи ни какво конкретно казваше на годеника си – настоя Уолтър.

– Че шефката му само го използва…

– Точните думи.

– Тя те използва, държи те само защото ѝ излизаш евтино…

Докато те я хулеха, тя изтръгна от паметта си изричаното от Матю за Страйк по време на брака им.

– …тя си пада по теб… въпрос на време е да започне да те сваля открито…

От заобикалящия я кръг вече крещяха.

– Властна крава!

– Ревнива егоистка!

– Задръстена себична кучка!

– Продължавай – подкани я Мадзу.

– Той си обичаше работата – продума Робин с тъй пресъхнала уста, че устните ѝ полепваха към зъбите, – а аз му пречех с непрестанното ми додяване да продължи да я върши…

Виковете станаха по-силни и отекваха в стените на храма. На слабата светлина тя различаваше сочещи я пръсти, проблясващи зъби, а Тайо все така се усмихваше. Робин знаеше, че трябва да се разплаче, че милостта идеше само когато човекът в центъра на кръга рухнеше, но макар пред очите ѝ вече да играеха накъсани точици, някаква упоритост у нея я караше да се съпротивлява.

Сега от кръга искаха да бъдат разровени интимни подробности и грозни сцени. Робин преувеличаваше случки от брачния си живот, като разменяше ролите им с Матю: сега тя беше тази, упрекваща партньора си, че поема твърде много рискове.