Отприщен гроб

– Не, не, истинската ми същност го казва…

– В момента демонстрираш високо ниво на егомотивация – строго заяви Тайо. – Мислиш си, че знаеш повече от мен. Не знаеш. Ето затова си отблъснала годеника си, защото не можеш да си потиснеш егото. Вече го научи в лекциите: индивидуалност няма, само фрагменти от цялото. Трябва да се оставиш на групата, на съюза… Сядай! – нареди той остро, но Робин си остана права.

– Искам да си ида, да се махна.

Тя залагаше хазартно на предположението, че Тайо няма да иска да носи отговорност за нейното напускане. Смятаха я за богата, а и беше достатъчно образована, така че навън можеха да приемат сериозно негативните ѝ отзиви за Църквата. А и по-важното, станала беше свидетел как известен писател излезе от Стаята за отдих с момиче, на вид едва навършило пълнолетие. Острият нос и мръсната коса на Тайо се открояваха на острата светлина от голата крушка. След миг или два мълчание той изрече студено:

– Преживяла си духовен регрес, защото не си в крак с останалите нови членове.

– Но как така? – възкликна Робин с отчаяние в гласа, като преднамерено не избърсваше носа си, та да отблъсне Тайо възможно най-силно. – Аз опитах…

– Правиш подривни изявления като онова за косата на Мадзу. Не се интегрира напълно, провали се в прости задачи…

– Какви например? – ахна Робин с непресторен гняв, тъй като всеки сантиметър от тялото я болеше след полагания тежък труд.

– Отказването от материалистични ценности.

– Но аз…

– Стъпка три към чистия дух: отърсване.

– Аз не…

– Всички, които постъпиха заедно с теб, вече направиха дарения за Църквата.

– Аз исках – излъга Робин, – само не знаех как!

– Ами да беше попитала тогава. Нематериалистите предлагат без задръжки, не чакат формуляри и фактури. Те принасят дар. Обърши си носа, да му се не види!

Робин умишлено размаза с ръкава слузта по лицето си и шумно подсмръкна.

– „Живея, за да обичам и да давам“ – цитира Тайо. – Ти бе категоризирана като Носеща дарове подобно на Златната пророчица, но ето че държиш богатството за себе си, вместо да го споделиш.

Докато го казваше, погледът му се плъзна надолу по тялото ѝ към гърдите.

– И знам, че нямаш физически спънки в секса – добави поухилен. – Очевидно е, че всеки път изживяваш оргазъм.

– Мисля, че трябва да ида в храма – панически избъбри Робин. – Благословената Божественост ми казва да редя мантри. Чувствам го.

Тя си даваше сметка, че го е ядосала и обидила, че той не вярва някаква божественост да ѝ говори. Но все пак той бе този, който им водеше семинари в сутерена за отваряне на съзнанието и сърцето към божествената сила и да ѝ противоречи би означавало да подкопае собствените си наставления. А може би също така собственото му желание бе поотшумяло при грозно омазаното ѝ лице, защото след секунди той бавно се надигна.

– Мисля, че е по-добре да дадеш своя принос за общността – каза. – Вземи почистващи препарати от кухнята, чисти чаршафи от перачницата и сложи в ред трите Стаи за уединение.

Той дръпна рязко завесата, отвори стъклената врата и си тръгна.

Почувствала немощ от внезапното облекчение, но и изпълнена със страх какви ли вреди бе нанесла с отказа си, Робин остана за миг облегната на стената, изтри лицето си, доколкото можа, с потника си, после се огледа наоколо.

В един ъгъл към стената бе фиксиран кран с прикрепен към него маркуч и сифон отдолу. До сифона върху плесенясалите дъски бяха сложени оклепана бутилка с течен сапун и мръсна и влажна хавлиена кърпа. Вероятно се предполагаше хората да се мият там преди секс. Като се мъчеше да прогони отблъскващия образ в съзнанието си как Тайо развява ерекцията си, преди да иде при нея на леглото, Робин тръгна да намери кофа и моп. Ала когато излезе измежду храстите, отделящи Стаите за уединение от двора, се закова на място.

Емили Пърбрайт стоеше сама пред фонтана на Удавената пророчица, стъпила върху дървена щайга. Главата ѝ бе наведена, а в ръцете си държеше парче картон с написани на него думи.

Робин нямаше желание да отива до басейна, при положение че Емили беше там, но се боеше от наказание, че не е изпълнила задължителното отдаване на почест на Дайю. Като се преструваше, че дори не вижда Емили, тръгна към фонтана, но против волята ѝ погледът ѝ бе привлечен от мълчаливата фигура.

Лицето и косата на Емили бяха омазани с пръст, а също и червеният ѝ анцуг. Взираше се в земята със същата решимост да не забелязва Робин, както и тя нея.

Надписът върху картона, който Емили държеше с окаляните си ръце, гласеше АЗ СЪМ МРЪСНО ПРАСЕ.

55

Небето и Земята не се събират….

Така и висшият духом човек отстъпва

от ценностите си,

за да се спаси от трудности.

„Идзин“, или „Книга на промените“