Отприщен гроб

Шестица в началото:

Дори кльощавото прасе носи у себе си сила да беснее.

„Идзин“, или „Книга на промените“

На следващата сутрин кантарът в банята на Страйк го уведоми, че вече го делят само четири килограма от поставеното като цел тегло. Това повдигна духа му достатъчно, та да устои на изкушението да спре за донът на бензиностанцията по път към Бедфорд.

Затворът беше грозна сграда от червени и жълти тухли. След като се нареди на опашка, за да представи разрешителното си за посещение, той и останалите роднини и приятели бяха въведени в зала за посетители с квадратни маси, отстоящи на равни разстояния. Страйк веднага разпозна Рийни, който вече седеше в далечния край на помещението.

Затворникът, облечен в джинси и сив суитшърт, изглеждаше какъвто несъмнено беше: опасен човек. Беше висок около метър и деветдесет, слаб, но с широки рамене, с бръсната глава и жълтеникаво-кафяви зъби. Почти всеки видим сантиметър от кожата му беше татуиран, включително вратът му, на който имаше тигърска муцуна, както и част от изпитото му лице с изрисувано асо пика на лявата буза.

Страйк седна срещу него, а Рийни погледна към едрия чернокож затворник, който го наблюдаваше мълчаливо от мястото си през една маса, и в този момент Страйк забеляза серия от татуирани линии, три прекъснати и три плътни на опакото на лявата длан на Рийни. Видя също, че асото пика частично прикрива стар белег на лицето.

– Благодаря, че се съгласи да се видиш с мен – каза Страйк, когато затворникът се обърна да го погледне.

Рийни изсумтя. На Страйк му направи впечатление, че мига някак пресилено, като задържа очите си затворени по-дълго от нормалното. Ефектът бе странен, сякаш големите му яркосини очи с гъсти мигли бяха изненадани да се озоват на подобно лице.

– Както казах по телефона – подхвана Страйк, докато вадеше бележника си, – интересува ме информация за Универсалната хуманитарна църква.

Рийни скръсти ръце пред гърдите си и пъхна длани под мишниците си.

– На колко години беше, когато постъпи?

– На седемнайсет.

– Кое те накара да станеш член?

– Трябваше да живея някъде.

– Норфък е бил твърде далеч от теб. Израснал си в Тауър Хамлетс, нали?

На Рийни очевидно не му стана драго, че Страйк знаеше това.

– Отидох в Тауър Хамлетс чак като бях на дванайсет.

– Къде си живял преди това?

– С майка ми в Норфък. – Рийни преглътна и издадената му адамова ябълка накара тигъра, татуиран на шията му, да се раздвижи. – След като тя почина, трябваше да ида да живея в Лондон с моя старец. После ме прибраха в сиропиталище, после известно време бях бездомен и накрая отидох в Чапман Фарм.

– Значи си роден в Норфък?

– Да.

Това обясняваше как младеж като Рийни се бе озовал в дълбоката провинция. Според опита на Страйк такива от типа на Рийни рядко или по-скоро никога не се откъсваха от гравитационното притегляне на столицата.

– Имаше ли роднини там?

– Не, просто ми се искаше промяна.

– Полицията ли те гонеше?

– Кажи-речи постоянно – отвърна Рийни без усмивка.

– Как научи за Чапман Фарм?

– С едно друго хлапе спяхме където намерим в Норич и срещнахме две момичета, които събираха пари за УХЦ. Те ни светнаха.

– Другото хлапе Пол Дрейпър ли беше?

– Да – отвърна Рийни отново с неудоволствие, че Страйк знае толкова много.

– Какво според теб е накарало момичетата от УХЦ да искат да вербуват двама бездомници?

– Трябваха им хора за тежката работа във фермата.

– И като условие да живееш там е трябвало да се присъединиш към Църквата?

– Да.

– Колко дълго остана?

– Три години.

– Дълго време е на тази възраст – отбеляза Страйк.

– Харесвах животните – отвърна Рийни.

– Но не и прасетата, както вече установихме.

Рийни облиза с език вътрешността на устата си, примигна силно, после каза:

– Не, те вонят.

– Аз пък ги мислех за чисти животни.

– Грешно сте мислили.

– Често ли сънуваш неща само защото вонят?

– Просто не обичам прасета.

– И няма нищо общо с това, че „прасето действа в мрачна бездна“?

– Какво?

– Научих, че прасето е от особена важност в „Идзин“.

– В кое?

– Книгата, от която е хексаграмата, татуирана на лявата ти ръка. Може ли да я погледна?

Рийни прие, макар и неохотно, извади ръка изпод мишницата си и я протегна към Страйк.

– Коя хексаграма е тази? – попита Страйк.

Рийни имаше вид, сякаш предпочиташе да не отговаря, но накрая каза:

– Петдесет и шеста.

– Какво означава тя?

Рийни силно примигна два пъти, преди да промърмори:

– Скитникът.

– И защо скитникът?

– „Онзи, който има малко приятели: това е то скитник.“ Бях още хлапе, когато я направих – смотолеви и отново тикна ръката си под мишницата.

– И какво, превърнаха те във вярващ?

Рийни не каза нищо.

– Нямаш ли мнение за религията на УХЦ?

Рийни отново стрелна поглед към едрия затворник на съседната маса, който не разговаряше с посетителя си, а се бе втренчил заплашително в Рийни. Рийни повдигна рамене раздразнено и отговори без желание:

– Видях неща.

– Какви?

– Неща, които те можеха да правят.

– Кои „те“?

– Те. Джонатан и онази… Жива ли е още? Мадзу.

– Че защо да не е жива?

Рийни не отговори.