Отприщен гроб

Страйк премести поглед към полароидните снимки с четиримата голи, носещи маски на прасета, открити в Чапман Фарм от Робин и изпратени до него. Косата на содомизирания от мъжа с татуировката би могла да е на Дрейпър, но предвид колко стари бяха полароидните снимки, нямаше никаква сигурност.

Под снимката на Дрейпър бе единствената на Кевин Пърбрайт, която Страйк бе успял да открие, и тя взета от новина във вестник за убийството му и показваща блед младеж с извинително изражение и белези от акне по кожата. За енти път Страйк се втренчи в частта от остъргана стена, върху която бе запазена само една дума – „прасета“.

Последните две снимки на таблото бяха най-старите: на Дженифър, първата съпруга на Джонатан Уейс, и на Дайю.

Тупираната прическа на Дженифър Уейс напомняше на Страйк за съученичките му в средата на осемдесетте, но така или иначе тя е била много привлекателна. Нищо, открито дотук от Страйк, не противоречеше на убеждението на дъщеря ѝ, че удавянето е било нещастен случай.

И накрая той насочи вниманието си към снимката на Дайю. Лицето ѝ приличаше на заешко с обратната захапка и липсващия зъб и тя се усмихваше широко на детектива от размазаната вестникарска снимка – починала едва на седемгодишна възраст на същия плаж като Дженифър Уейс.

Той се извърна с гръб към таблото и отново взе телефона си. Вече бе направил няколко безплодни опита да се свърже със семейство Хийтън, които бяха станали свидетели как Чери бе тичала по брега след удавянето на Дайю. И все пак повече воден от надежда, отколкото от реални очаквания, отново избра номера им.

За негово смайване отсреща отговориха след третото позвъняване.

– Ало? – каза женски глас.

– Здравейте, с госпожа Хийтън ли говоря?

– Не, това съм аз, Джилиън – отвърна жената със силен норфъкски изговор. – Кой се обажда?

– Опитвам се да се свържа с господин и госпожа Хийтън. Да не би да са продали къщата?

– Не – каза Джилиън. – Дойдох само да полея цветята. Те още са в Испания. Кой сте вие?

– Казвам се Корморан Страйк, частен детектив съм и бих искал да разговарям с…

– Страйк? – ахна жената в другия край на линията. – Да не сте онзи, дето залови удушвача?

– Същият. Надявах се да разговарям с господин и госпожа Хийтън за удавянето на момиченце през 1995 година. Били са свидетели на съдебното изслушване.

– По дяволите, да, спомням си – каза Джилиън. – С тях сме стари приятели.

– Очаква ли се да се върнат скоро? Бих предпочел да разговарям с тях лично, но ако не могат…

– Ами Ленард си е счупил крака, така че са се задържали малко по-дълго във Фуенхирола – обясни Джилиън. – Имат къща там. Но той вече е по-добре. Шели предполага, че до две седмици ще са тук.

– Бихте ли ги попитали дали ще приемат да разговарят с мен, като се приберат у дома? На драго сърце ще дойда в Кроумър – добави Страйк, който бездруго искаше да погледне мястото, където Дженифър и Дайю бяха изгубили живота си.

– О, разбира се – отговори развълнувано Джилиън. – Сигурна съм, че ще се отзоват да помогнат.

Страйк даде на жената телефонния си номер, благодари ѝ, затвори, после отново се обърна към таблото на стената.

На него имаше забодено само още нещо: няколко реда от стихотворение, отпечатано в местен норфъкски вестник като един вид некролог на опечален съпруг за покойната му жена:

Прииждаше студеното море при Кроумър

към нея като гроб отприщен,

но в миг пресрещна я разпенена вълна

и мощно я запрати към брега.

Създаваният образ бе силен, но авторът не беше Уейс. Още когато го прочете за пръв път, Страйк имаше усещането, че е чувал нещо подобно преди, и наистина установи, че това е „Спасяването на приятел от удавяне край норфъкския бряг“ на поета Джордж Баркър. Уейс бе използвал началната строфа на стихотворението и бе променил местоименията, тъй като приятелят на Баркър беше мъж.

Беше пример на безсрамно плагиатство и Страйк се учуди, че никой в редакцията на вестника не го бе забелязал. Заинтригуван бе не само от наглата кражба, но и от егоцентризма на вдовеца, държащ да се представи като човек с поетичен дар на фона на гибелта на съпругата си, плюс, че бе избрал стихотворение, описващо как е умряла Дженифър, а не качествата ѝ приживе. И макар Абигейл да бе обрисувала баща си като измамник на дребно и нарцисист, твърдеше, че той е бил истински разстроен от смъртта на майка ѝ. Ала долнопробната кражба на стихотворението на Баркър с цел да попадне в местния вестник за Страйк не бе постъпка на скърбящ човек.

В продължение на още минута замислено гледаше снимките на хората, срещнали насилствена смърт – двама чрез удавяне, един от побой и един от куршум в главата. Очите му отново се преместиха към полароидните снимки на четиримата младежи с маски на прасета. После седна на бюрото и записа още няколко въпроса към Джордан Рийни.

56