Отприщен гроб

– Сигурен ли си?

– Да, разбира се, че съм сигурен, мамка му.

– И не си държал оръжие там?

– Не съм. Кой твърди, че съм държал?

– Беше ли убиван добитък във фермата?

– Какво?

– Членовете на Църквата лично ли извиваха вратовете на кокошките и колеха прасета?

– Кокошките да, но прасетата не. Отиваха в кланицата.

– Виждал ли си някой да убива прасе с брадва?

– Не.

– Някога да си крил брадва в дърво в гората?

– Какво се опитвате да ми лепнете, по дяволите? – изръмжа Рийни, вече открито агресивен. – Какво кроите?

– Опитвам се да разбера защо е имало брадва, скрита в дърво.

– Не знам, по дяволите. И откъде да знам? Решили сте за всичко мен да набедите. Първо за оръжията, сега пък за шибана брадва. Никога никого не съм убил в Чапман Фарм, ако натам биете.

С крайчеца на окото си Страйк видя как едрият чернокож затворник, който наблюдаваше Рийни, се размърдва на мястото си. Рийни сякаш усети погледа на якия мъж, защото отново изпадна в стрес, който му бе трудно да прикрие, като взе да шава на стола и да мига все по-често.

– Изглеждаш разстроен – отбеляза Страйк, вгледан в него.

– Че как не? – тросна се Рийни. – Идвате тук и започвате да разправяте как съм убил някого…

– Изобщо не съм споменавал, че си убил някого. Попитах как е убиван добитъкът.

– Гадостите в тази ферма… не сте били там… нямате представа какво ставаше…

– Целта на това интервю е да науча какво е ставало.

– Онова, което се случваше, което ни караха да правим, ти обърква мозъка. Затова още имам кошмари, но никого не съм убивал, ясно? И не знам нищо за никаква шибана брадва – добави Рийни, макар да гледаше встрани от Страйк, като го каза, и силно мигащите му очи обхождаха помещението, сякаш диреха спасение.

– Какво имаш предвид, като казваш „което ни караха да правим“?

Рийни отново задъвка бузата си. Накрая погледна към Страйк и изрече с усилие:

– Бяхме принуждавани да правим неща, които не искахме.

– Какви например?

– Ами всичко.

– Дай примери.

– Получавахме унизителни задачи. Като да ринем лайна и да почистваме след тях.

– Кои „тях“?

– Семейството. Всичките Уейс.

– Да си вършил нещо конкретно, което още не ти дава мира?

– Всичкото – повтори Рийни.

– Какво имаш предвид с това да почиствате след семейство Уейс?

– Няма начин да не разбирате английски. Да им чистим тоалетните, такива неща.

– Сигурен ли си, че е само това?

– Да, сигурен съм, мамка му.

– Бил си във фермата, когато Дайю Уейс се е удавила, нали?

Видя как челюстта на Рийни се стегна.

– Защо?

– Бил си там, нали?

– Проспах цялата случка.

– Ти ли трябваше да си в пикапа с Чери онази сутрин?

– С кого сте говорили?

– Има ли значение?

Когато Рийни само примигна, Страйк стана по-конкретен.

– Ти ли трябваше да си там, за да откарате зеленчуците?

– Да, но се успах.

– Кога се събуди?

– Защо ме разпитвате за всичко това?

– Казах ти, трябва ми информация. Кога се събуди?

– Не знам. Когато всички вдигнаха олелия заради малката куч…

Рийни се прекъсна.

– Малката…? – подсказа Страйк. Когато Рийни не отговори, той подхвърли: – Както схващам, не си харесвал Дайю.

– Никой не я харесваше. Беше проклета глезла. Питайте когото искате.

– И тъй, събудил си се, когато всички са вдигали врява, защото Дайю е изчезнала?

– Да.

– Чу ли хората, които са били отрано на работа, да казват на съпрузите Уейс, че са я видели да заминава в пикапа с Чери?

– Защо ви е притрябвало да знаете това?

– Чу ли ги да казват, че са я видели да заминава в пикапа с Чери?

– Няма да говоря от тяхно име. Питайте тях какво са видели.

– Питам теб какво чу, като се събуди.

Очевидно решил, че отговорът не може да го инкриминира, Рийни най-сетне промърмори:

– Да… бяха я видели да заминава.

– Джонатан и Мадзу и двамата ли бяха във фермата, когато се събуди?

– Да.

– Колко скоро разбра, че Дайю се е удавила?

– Не си спомням.

– Помъчи се.

Тигърът отново затрептя. Сините очи запримигаха особено усилено.

– По-късно сутринта. Дойде полицията. С Чери.

– Тя беше ли разстроена от удавянето на Дайю?

– Естествено, че беше.

– Чери окончателно е напуснала фермата малко преди теб, нали?

– Не помня.

– Мисля, че помниш.

Рийни засмука навътре хлътналите си бузи. Страйк остана с чувството, че това е негово привично изражение, предшестващо насилие. Втренчи се в Рийни, който мигна пръв, мъчително.

– Да, тя си тръгна след изслушването в съда.

– След изслушването?

– Да.

– И не каза ли къде отива?

– На никого не се беше обадила. Замина посред нощ.

– А теб какво те накара да си тръгнеш?

– Беше ми писнало там.

– Дрейпър също ли си тръгна тогава?

– Да.

– Останахте ли в контакт?

– Не.

– Ти харесваш татуировки – отбеляза Страйк.

– Какво?

– Татуировки. Имаш много.

– Е, и?

– Имаш ли нещо татуирано над лакътя на дясната ръка?

– Защо?

– Може ли да погледна?

– Не, не може, мамка му – изръмжа Рийни.

– Ще попитам отново – каза тихо Страйк. – И този път ще ти припомня какво вероятно ще ти се случи след края на интервюто, когато уведомя моя приятел, че не си сътрудничил.

Рийни бавно вдигна ръкава на суитшърта си. На бицепса му нямаше череп, а голям катраненочерен дявол с червени очи.

– Това прикрива ли нещо?

– Не – отвърна Рийни и смъкна ръкава си надолу.

– Сигурен ли си?