Отприщен гроб

– …въпрос на етика, нали така? – изрече мъжки глас, за който тя бе почти сигурна, че е на Джайлс Хармън.

Макар да бе казал, че ще остане само няколко дни, вече беше във фермата повече от седмица и Робин го бе забелязвала да води и други тийнейджърки към Стаите за уединение. Хармън, който никога не носеше червен анцуг като редовите членове, обикновено се обличаше в джинси и доста скъпи на вид ризи. Спалнята му във фермерската къща гледаше към двора и често можеше да бъде видян през прозореца да пише на клавиатура пред бюрото си.

Гласът на Хармън не бе така грижливо модулиран както обичайно. В действителност Робин долови в него следи от паника.

– Всичко, което вършим тук, е етично – прозвуча втори мъжки глас, който тя мигом разпозна, че е на Анди Джоу. – Това е етичният подход. Помни, че той не усеща нещата като нас. Там няма присъствие на душа.

– Ти одобряваш ли? – попита някого Хармън.

– Напълно – чу се непогрешимият глас на Бека Пърбрайт.

– Е, щом ти така мислиш. Все пак той е твой…

– Това няма нищо общо, Джайлс – почти сърдито го прекъсна Бека. – Абсолютно нищо общо. Учудена съм, че ти…

– Прощавай, прощавай – с помирителен тон каза Хармън. – Материалистични ценности… Ще ида да медитирам. Сигурен съм, че всички заедно ще вземете най-доброто решение. Вие, естествено, си имате работа с тази ситуация от много по-дълго време в сравнение с мен.

На Робин ѝ се стори, че той го каза, сякаш репетираше защитна реч. Чу стъпки и разполагаше само със секунди да се втурне назад по коридора, безшумна с маратонките си, тъй че когато Хармън отвори вратата на офиса, изглеждаше, сякаш тя върви към нея от десет метра разстояние.

– Мадзу дали е свободна? – попита Робин. – Получих позволение да дойда при нея.

– Ще бъде след няколко минути – отвърна Хармън. – Най-добре изчакай тук.

Той я отмина и се насочи към горния етаж. След секунди вратата на кабинета се отвори повторно и се показаха доктор Джоу и Бека.

– Какво правиш тук, Роуина? – попита Бека и на Робин ѝ се стори, че ведрата ѝ усмивка е по-неестествена, отколкото обикновено.

– Искам да направя дарение за Църквата – каза Робин. – Обясниха ми, че трябва да се обърна към Мадзу по въпроса.

– О, разбирам. Ами добре, върви, тя е вътре – посочи Бека към офиса. Двамата с Джоу се отдалечиха, като си приказваха твърде тихо, та Робин да дочуе нещо.

Робин призова сили в себе си, когато се озова пред вратата, и почука.

– Влез – обади се Мадзу и Робин го направи.

Офисът в пристроената отзад част към къщата беше толкова претрупан и изпълнен с ярки цветове, тъй силно напоен с мирис на благовония, та създаде у Робин усещането, че е влязла през портал в базар. Изобилие от статуетки на божества и идоли красеше лавиците. Върху китайски шкаф в златна рамка бе поставена увеличена снимка на Дайю, а до нея в съдче горяха благовония. Отпред бяха подредени цветя и чинии с лакомства. За част от секундата Робин изпита напълно неочакван проблясък на съчувствие към Мадзу, която седеше насреща ѝ зад бюро, подобно на това на доктор Джоу; беше облечена в дългата си червена роба, стигащата до кръста ѝ черна коса падаше от двете страни на бялото ѝ лице, а на врата ѝ висеше седефеният амулет във форма на риба.

– Роуина – произнесе тя без усмивка и съчувствието на Робин мигом се стопи; стори ѝ се че отново помирисва мръсния крак на Мадзу, поднесен ѝ да го целуне.

– Аз… бих искала да направя дарение за Църквата.

Мадзу я огледа за момент, все така, без да се усмихва, после каза:

– Седни.

Робин изпълни каквото ѝ беше поръчано. В този миг забеляза необичаен предмет на лавицата зад главата на Мадзу: малък бял пластмасов ароматизатор за въздух, който изглеждаше напълно безпредметен сред силната миризма на благовония.

– И тъй, решила си да ни дадеш пари, така ли? – Мадзу гледаше изпитателно Робин с тъмните си несиметрични очи.

– Да. Тайо говори с мен – отвърна Робин, убедена, че Мадзу го знае. – Замислих се сериозно и виждам, че е прав, аз все още се боря с материализма и е време да пратя парите си в правилната посока.

На издълженото бледо лице се появи лека усмивка.

– Но си отказала духовно единение.

– Чувствах се тъй ужасно след Откровението, смятах се за недостойна – промълви Робин. – Но наистина имам желание да залича фалшивата си същност. Знам, че ми предстои много работа.

– Как възнамеряваш да направиш дарението? Не си донесла със себе си кредитни карти.

Робин регистрира това признание, че шкафчето ѝ е било отворено и претърсено.

– Териза ми каза да не го правя. Териза е сестра ми, тя… изобщо не искаше да идвам тук. Твърди, че УХЦ е секта – с извинение в гласа си добави Робин.

– И ти повярва на сестра си.

– Не, но всъщност дойдох тук само да огледам как е. Не знаех, че ще остана. Ако бях допускала как ще се почувствам след Седмицата на Служба, щях да си донеса банковите карти… Но ако позволиш да пиша на Териза, ще мога да уредя банков превод по сметката на Църквата. Искам да даря хиляда лири.

Очите на Мадзу леко се разшириха, което подсказа, че не е очаквала тъй голямо дарение.