Отприщен гроб

Преднамерено бе седнала при Шона с надеждата да чуе още клюки за Джейкъб, защото имаше усещането, че неговата съдба бе чула да обсъждат Хармън, Джоу и Бека в офиса на Мадзу. Забравила бе обаче колко досадно можеше да бъде това момиче.

– Чу ли за него? – попита я Шона със злорад шепот, когато Кайл мина покрай масата им.

– Не – отвърна Робин.

– Ха-ха-ха – бе коментарът на Шона.

Хората наоколо им бяха ангажирани в техния си оживен разговор. Шона се огледа да се увери, че няма да я чуят, после се наведе към Робин и ѝ зашепна:

– Казал, че не може да прави духовно единение с… сещаш се… с жени. Заявил го направо в лицето на Мадзу.

– Е, той е гей – също с предпазлив шепот отвърна Робин. – Така че…

– Това е материализъм – отсече Шона по-високо, отколкото бе възнамерявала.

Един младеж до тях се обърна да ги погледне и Шона за голямо неудоволствие на Робин обяви на висок глас пред съседите им:

– Тя вярва, че има такива неща като „гей“.

Очевидно решил, че нищо хубаво няма да излезе, ако отговори на Шона, младежът се върна към разговора си.

– Тялото не е от значение – заяви категорично Шона на Робин. – Само духът е важен.

Тя отново се приведе и зашепна тайнствено:

– Вивиън искала да направи духовно единение с него и чух, че той се разплакал и избягал, ха-ха-ха. Това си е истинска еготивация, да си мислиш, че хората не са достатъчно добри да спиш с тях.

Робин кимна мълчаливо, което явно удовлетвори Шона. Докато ядяха, Робин се опита да побутне Шона към темата с Джейкъб, но освен убеденото ѝ твърдение, че Джейкъб скоро щял да се помине, защото Папа Джей го бил постановил, не можа да измъкне други новини от нея.

Следващото писмо на Робин до Страйк бе лишено от полезна информация. Но два дни, след като го бе поставила в пластмасовия камък, тя и останалите от групата на високо ниво без Кайл бяха поведени от Бека Пърбрайт на поредния занаятчийски сеанс.

Беше топъл и безоблачен юнски ден и Бека носеше тениска с логото на Църквата вместо суитшърт, макар че редовите членове все така бяха с плътните си анцузи. Край пътеката бяха нацъфтели полски макове и маргаритки и Робин би могла да се почувства с приповдигнат дух, стига хубавото време в Чапман Фарм да не бе насочило мислите ѝ към всички места, където би предпочела да бъде. Дори Централен Лондон, не най-приятната локация по време на гореща вълна, ѝ се виждаше същински рай напоследък. Би могла да облече лятна рокля вместо този дебел анцуг, да си купи бутилка вода, когато ѝ се допие, да върви свободно в която посока пожелае…

Групата замърмори стъписано, когато се приближиха до постройката, където обикновено правеха кукли от слама и царевични листа. Масите бяха изнесени отвън, та да не им се налага да търпят задухата в работилницата, но изненадата нямаше нищо общо с преместените маси.

До работилницата няколко членове на Църквата конструираха триметрова сламена фигура. По всичко личеше, че има солидна телена конструкция, и сега Робин осъзна, че голямата сламена скулптура, над която бе видяла да работи Ван, очевидно беше главата на фигурата.

– Правим такава всяка година в прослава на Появата на Откраднатия пророк – обясни усмихнатата Бека на групата. – Самият пророк беше надарен майстор, така че…

Гласът на Бека потрепери и тя млъкна. Емили се бе появила иззад сламената фигура с макари канап в ръцете си. Главата ѝ бе повторно обръсната; и тя като Луиз явно още не бе получила позволение да си пусне косата. Емили хвърли към Бека студен и предизвикателен поглед, преди да се върне към работата си.

– …така че го честваме със средствата, които той сам бе избрал за своето себеизразяване – довърши Бека.

Хората от групата автоматично се насочиха към сноповете от кухи сламки и Робин видя, че в нейно отсъствие са стигнали до ниво да изработват норфъкски фенери, които бяха по-сложни от онези, които тя бе изработвала в началото. Тъй като никой не дойде да ѝ помогне, тя посегна към ламинираната инструкция на масата, за да види какво трябва да прави, а слънцето напичаше безжалостно гърба ѝ.

Бека влезе в работилницата и се върна с подвързания в кожа екземпляр на „Отговора“, който преди Мадзу им беше чела, докато работеха. Като вдигна копринения маркер, бележещ докъде са стигнали, Бека прочисти гърло и започна да чете.

– „Стигам до момент в историята на моята лична вяра, който е толкова ужасен, колкото и чудотворен, толкова вдъхновяващ, колкото и радостен.

Нека първо заявя на онези, които живеят в света на сапунения мехур, че онова, което ще разкажа – или поне моята реакция и моето разбиране за случилото се, – вероятно ще е озадачаващо и шокиращо. Как така, ще попитат те, смъртта на дете може да бъде чудотворна или радостна?

Трябва да започна с описание на Дайю. Материалистите биха я нарекли моя дъщеря, макар че аз бих я обичал също толкова, ако я нямаше плътската връзка.