Отприщен гроб

От най-ранното ѝ детство беше очевидно, че Дайю никога няма да има нужда от пробуждане. Тя се бе родила пробудена и метафизичните ѝ способности бяха изключителни. Умееше да опитомява диви добичета само с поглед и да открива безпогрешно изгубени предмети без значение колко далеч бяха. Не проявяваше интерес към детински игри и играчки, а инстинктивно се насочи към светото писание, научи се да чете съвсем сама и да изрича истини, за които на много хора им трябва цял живот, та да ги проумеят.“

– И можеше да става невидима – обади се равен глас откъм извисилия се сламен човек.

Неколцина от групата погледнаха към Емили, но Бека игнорира прекъсването.

– „Докато растеше, силите ѝ ставаха все по-невероятни. Идеята, че четири-петгодишно дете ще постигне духовното си извисяване, би ми се сторила смехотворна, ако лично не бях станал свидетел. Всеки ден мъдростта ѝ се увеличаваше и тя даваше нови доказателства за своята свързаност с Благословената Божественост. Макар да бе дете, далеч надхвърляше моите способности за разбиране. Прекарал бях години в усилия да проумея и овладея собствената си духовна дарба. Дайю просто прие своята като нещо естествено без вътрешен конфликт, без объркване.

Сега, като поглеждам назад, се чудя как не съм успял да схвана каква е нейната съдба, макар тя да ми говореше за нея само дни преди своя земен край.

„Татко, скоро трябва да посетя Благословената Божественост, но ти не се бой, аз ще се върна.“

Представям си, че тя говореше за състоянието, което чистите духове придобиват, когато видят ясно лицето на Божествеността, каквото и аз самият съм постигал чрез мантри, постене и медитация. Знаех, че Дайю като мен е съзряла Божествеността и е говорила с Нея. Думата „да посетя“ трябваше да ме предупреди, но аз бях сляп, докато тя виждаше ясно.

Инструментът, избран от Дайю, бе млада жена, която завела Дайю в тъмното море, докато съм спял. Дайю пристъпила щастливо към хоризонта още преди слънцето да е изгряло и изчезнала от материалния свят, а физическото ѝ тяло се разтворило в океана. Била „мъртва“, както го нарича светът.

Отчаянието ми беше безгранично. Седмици изминаха, докато проумея, че тъкмо затова тя ни е била пратена. Не ми ли бе казвала много пъти: „Татко, аз съществувам извън елементарната материя“?. Тя бе пратена да учи всички нас, но да учи мен по-конкретно, че единствената истина, единствената реалност е духът. И когато аз го разбрах докрай и смирено казах на Благословената Божественост, че се е случило, Дайю се завърна. Да, тя дойде при мен, видях я ясно…“

Емили се изсмя презрително. Бека затвори книгата и се изправи, а напрегнатите хора от занаятчийската група се преструваха, че не наблюдават ситуацията.

– Емили, ела тук за момент, моля те – каза Бека на сестра си.

С предизвикателно изражение Емили остави долу сламата, която привързваше към торса на грамадната статуя, и последва Бека в работилницата. Твърдо решена да разбере какво става, Робин, която знаеше, че има малка портативна тоалетна зад работилниците, промърмори „До тоалетната“ и напусна групата.

Всички прозорци на работилницата бяха отворени, несъмнено в усилие тя да стане достатъчно хладна, та да може да се седи там. Робин заобиколи постройката, докато се скри от погледа на другите работници, и се промъкна под прозорец отзад, през който едва се чуваха приглушените гласове на Бека и Емили.

– …не разбирам какъв е проблемът, съгласих се с теб.

– Защо се засмя?

– А ти как мислиш? Не помниш ли как разпознахме, че Лин…

– Млъкни. Веднага млъкни!

– Добре, аз…

– Върни се. Ела тук! Защо каза това как ставала невидима?

– О, вече ми е позволено да говоря, нали? Ами ти това каза, че се е случило. Ти си тази, дето ме наставляваше какво да говоря.

– Това е лъжа. Ако искаш да разправиш различна история сега, моля, направи го, никой не те спира!

Емили издаде нещо средно между изпъшкване и смях.

– Мръсна лицемерка такава.

– Казва го онази, която е обратно тук, защото не може да си държи злобата под контрол.

– Моята злоба ли? Погледни себе си! – изрече с презрение Емили. – На това място има повече злоба, отколкото във всеки от другите центрове.

– Е, ти знаеш най-добре, обходи ги всичките и те изхвърлиха. Мислех, че вече си осъзнала как се крепиш на косъм, Емили.

– Кой го казва?

– Мадзу го казва. Късмет имаш, че не ти дадоха Номер 3 след Бирмингам, но все още може да се случи.

Робин чу стъпки и реши, че Бека е решила да приключи разговора с тази си заплаха, но Емили заговори отново и в гласа ѝ звучеше отчаяние.

– Предпочиташ да си ида като Кевин, нали? Просто да се самоубия.

– Нима смееш да ми говориш за Кевин?

– А защо да не говоря за него?

– Аз знам какво направи ти, Емили.

– Какво съм направила?

– Говорила си с Кевин за книгата му.

– Какво? – с недоумение попита Емили. – Как така?

– Стените на гнусната стая, в която се е застрелял, са били покрити с бележки, написал е моето име и нещо, свързано със заговор.

– Мислиш ли, че Кевин би приел контакт с мен, след като ние…