Отприщен гроб

Скоростта, с която тя бе променила местоживеенето си, за да бъде с току-що срещнат мъж, както и хамелеонската ѝ трансформация на коренячка от Торнбъри караха Страйк да мисли, че Кари е от типа хора, каквито бе срещал и преди. Те се прилепваха към по-доминиращи личности като имел към кората на дърво, абсорбираха възгледите, маниерите и стила им, превръщайки се в техни огледални копия. Кари, която бе носила плътна очна линия по времето, когато бе закарала гаджето си, въоръжено с нож, да обере аптека, сега обясняваше на Робин с придобития си акцент как местните училища били много добри и описваше мъжа си едва ли не със страхопочитание: колко много часове работел на ден и как не се сърдел на тези, дето се скатавали, защото такъв си бил той, работар. Нервността ѝ се поуталожи малко по време на баналните приказки. Изглеждаше доволна да изложи на показ пред детективите малката сергия на живота си. Каквато и да е била някога, сега беше безукорна.

– И тъй – подхвана Страйк, издебнал удобна пауза, – бихме искали да ви зададем няколко въпроса, ако не възразявате. Наети сме да разследваме Универсалната хуманитарна църква и проявяваме особен интерес към случилото се с Дайю Уейс.

Кари потрепна цялата, сякаш невидима сила бе дръпнала конците ѝ.

– Надявахме се вие да попълните някои подробности за нея – каза Страйк.

– Добре – отговори Кари.

– Нали може да си водя записки?

– Да – отвърна Кари и наблюдаваше Страйк, докато той си вадеше писалката.

– Потвърждавате ли, че сте жената, живяла в Чапман Фарм през 1995 година под името Чери Гитинс?

Кари кимна.

– Кога се присъединихте към Църквата? – попита Робин.

– Деветдесет и… трета май – отговори тя. – Да, през деветдесет и трета.

– Кое ви накара да го направите?

– Отидох на тяхна сбирка в Лондон.

– Какво ви привлече към Църквата? – поинтересува се Страйк.

– Нищо – отвърна Кари. – Просто сградата беше топла, това е всичко. Бях избягала от къщи и спях в общежитие. Не се разбирах с майка ми. Тя пиеше. Имаше нов приятел и… да.

– Колко скоро след онази сбирка отидохте в Чапман Фарм? – попита Страйк.

– Заминах веднага, щом сбирката приключи. Отвън чакаше техен микробус.

Ръцете ѝ бяха вкопчени една в друга с побелели кокалчета. На опакото на дланта на едната имаше татуировка с къна, без съмнение направена в Испания. Може би, помисли си Робин, на момиченцата ѝ също бяха нарисували цветенца и плетеници по ръцете.

– Как ви се видя Чапман Фарм при пристигането? – попита Страйк.

– Ами беше… странно място, нали така?

– Странно?

– Да… но някои неща ми харесаха. Обичах да съм с децата.

– И те са ви харесвали – обади се Робин. – Чух много хубави думи за вас от жена на име Емили. Била е на седем или на осем години, когато сте я познавали. Помните ли я? Емили Пърбрайт?

– Емили? – разсеяно продума Кари. – Ъъ… може би. Не съм сигурна.

– Имала е сестра, Бека.

– О… да – каза Кари. – Вие да не би… Къде е Бека сега?

– Още е в Църквата – отговори Робин. – И двете сестри са там. Емили ми каза, че много ви е обичала. И за двете момичета е важало. Каза, че децата масово били влюбени във вас.

Устата на Кари се изви надолу в трагикомична дъга и тя шумно заплака.

– Не исках да ви разстроя – побърза да каже Робин, когато Кари се наведе към пазарската чанта в краката си и извади от нея пакет кърпички. Избърса очите си и издуха носа си, после промълви хлипайки:

– Простете, простете…

– Няма проблем – каза Страйк. – Разбираме, че е трудно за вас.

– Да ви донеса ли нещо, Кари? – предложи Робин. – Чаша вода?

– Д-д-да, моля… – изплака Кари.

Робин стана и отиде в кухнята, намираща се в съседство със зоната за хранене. Страйк остави Кари да плаче, без да предлага утешителни думи. Прецени, че е искрено натъжена, но би било лош прецедент да я остави да мисли, че сълзите са начин да смекчи хората насреща си.

Робин напълни чаша с вода от чешмата в малката и безукорно чиста кухня и забеляза рисунки, направени от дъщерите на Кари и закачени с магнити на вратата на хладилника. Всичките бяха подписани с „Попи“ или „Дейзи“. Една, кръстена „Аз и мама“, представляваше две руси фигури ръка за ръка, и двете в рокли на принцеси и с корони.

– Благодаря ви – прошепна Кари, когато Робин се върна в дневната и ѝ подаде чашата с вода. Отпи, после отново погледна към Страйк.

– Добре ли сте, за да продължим? – попита той. Кари кимна със зачервени и подути очи, с размазана по бузите ѝ спирала за мигли. На Страйк тя му заприлича на прасенце, но у Робин извика асоциация с тийнейджърките, застанали за бдение пред храма преди Появата на Удавената пророчица.

– Във фермата ли видяхте за пръв път Дайю? – попита Страйк.

Кари кимна.

– Какво си помислихте за нея?

– Видя ми се прелестна – отговори Кари.

– Нима? От няколко души чухме, че била разглезена.

– Е, може би мъничко… Но все пак беше сладка.

– Чухме, че сте прекарвали много време с нея.

– Да – отвърна Кари след нова кратка пауза. – Може да се каже.

– От Емили чух – намеси се Робин – как Дайю се хвалела, че двете с нея ще заминете и ще живеете заедно. Вярно ли е?

– Не! – възкликна шокирана Кари.