Отприщен гроб

– Значи си го е измислила, така ли? – попита Страйк.

– Ако… ако го е казала, то да.

– Защо според вас е твърдяла, че ще замине, за да живее с вас?

– Не знам.

– Може би, за да накара другите деца да завиждат? – предположи Робин.

– Може би – съгласи се Кари, – да.

– Какво мислехте за двамата Уейс?

– Същото като и всички останали.

– Как да го разбираме?

– Ами те… можеха да бъдат строги – отвърна Кари, – но беше в името на добра кауза, предполагам.

– Това си мислехте, така ли? – пожела да уточни Страйк. – Че каузата на Църквата е добра?

– Вършеше добри неща. Някои добри неща.

– Имахте ли по-близки приятели в Чапман Фарм?

– Не – отвърна Кари, – човек не биваше да има специални приятели.

Тя стискаше здраво чашата с вода. Повърхността ѝ трептеше.

– Добре, да говорим за сутринта, когато сте завели Дайю в Кроумър – каза Страйк. – Как се стигна до това?

Кари прочисти гърло.

– Тя просто искаше да отидем заедно до брега.

– Други деца водили ли сте на брега?

– Не.

– Но за Дайю се съгласихте?

– Да.

– Защо?

– Ами… защото тя искаше да отиде и… все говореше за това… така че се съгласих.

– Не се ли тревожехте какво ще кажат родителите ѝ? – попита Робин.

– Малко – отвърна Кари. – Но си казах, че ще сме се върнали, преди те да се събудят.

– Разправете ни подробно какво се случи – поиска Страйк. – Как така се събудихте толкова рано? В Чапман Фарм няма будилници, нали?

На Чери явно не ѝ стана приятно, че той знаеше това, и Страйк си спомни очевидното недоволство на Джордан Рийни от неговата осведоменост.

– Ако ще караш зеленчуци, даваха ти малък часовник да те събуди.

– Спали сте в детското спално помещение в нощта преди пътуването до брега, нали?

– Да – отвърна притеснено тя. – Бях дежурна при децата.

– А кой щеше да гледа децата, щом отпътувахте със зеленчуците?

След още една пауза Кари отвърна:

– Там оставаше още някой и след мен. Винаги по двама възрастни или тийнейджъри нощуваха с децата.

– Кой беше другият човек тази нощ?

– Аз… не мога да си спомня.

– Сигурна ли сте, че е имало още някой, Кари? – попита Робин. – Емили ми каза, че обикновено имало по двама възрастни в стаята, но онази нощ сте били само вие.

– Бърка – отвърна Кари. – Винаги бяха двама.

– Но не си спомняте кой е бил другият?

Кари поклати глава.

– И тъй, събудили сте се от будилника. Какво се случи после?

– Ами… събудих Дайю.

– На Джордан Рийни също ли беше даден будилник?

– Какво?

– Трябвало е да дойде и той за откарването на зеленчуците, нали?

Нова пауза.

– Той се успа.

– Нямало е да има място за Дайю, ако той не се е успал, нали?

– Вече не си спомням всички подробности. Знам, че събудих Дайю, облякохме се и се качихме във вана.

– Вие ли трябваше да качите зеленчуците в него?

– Не, всичко беше натоварено от предишната вечер.

– Значи тръгнахте с Дайю и си взехте хавлиени кърпи за плуването?

– Да.

– Може ли да попитам нещо? – обади се Робин. – Защо Дайю е била с рокля, а не в анцуг, Кари? Или през деветдесетте членовете на Църквата не са носили анцузи?

– Не, носехме ги, но тя искаше да си облече роклята.

– На другите деца бяха ли позволени нормални дрехи? – попита Страйк.

– Не.

– Дайю получаваше ли специално отношение като дете на Уейс?

– Ами да… донякъде – отвърна Кари.

– И тъй, напуснахте фермата. Подминахте ли някого?

– Да – отвърна Кари. – Хората от ранната смяна.

– Спомняте ли си кои бяха?

– Да… Как му беше малкото име… Кенет. Едно момче Пол и момиче на име Абигейл.

– Къде отидохте, като излязохте от фермата?

– При двамата закупчици.

– Какви закупчици?

– Имаше един в Ейлмъртън и един в Кроумър, при които ходехме.

– Дайю слезе ли от вана при някой от магазините?

– Не.

– Защо?

– Ами… по каква причина да слиза? – отвърна Кари и Страйк за пръв път чу предизвикателна нотка в гласа ѝ. – От магазините излязоха хора да разтоварят щайгите. Аз се показах само да се уверя, че вземат каквото са поръчали. Тя остана във вана.

– Какво стана после?

– Отидохме на брега – отвърна Кари със забележимо укрепнал глас.

– Как стигнахте до брега?

– Не ви разбирам.

– Вървяхте ли, тичахте ли…?

– Вървяхме. Аз носех Дайю.

– Защо?

– Тя така поиска.

– Някой видя ли това?

– Да, една стара жена от кафенето.

– Тогава видяхте ли я, че ви гледа?

– Да.

– Близо до кафенето ли бяхте паркирали?

– Не, малко по-нататък.

Страйк го намери за странно, че сега тя изглеждаше по-уверена, при положение че говореха за събития, които вероятно бяха сред най-травмиращите ѝ спомени, отколкото като обсъждаха Чапман Фарм.

– Какво стана, като отидохте на брега?

– Съблякохме се.

– Значи сте възнамерявали да плувате, не да се поплискате.

– Не, щяхме само да поджапаме на плиткото.

– Защо тогава свалихте всичките си горни дрехи?

– Не исках Дайю да си намокри роклята. Казах ѝ, че няма да се чувства добре на връщане. Дайю отвърна, че няма да си свали роклята, ако аз не си съблека анцуга, така че го направих.

– И какво стана после?

– Влязохме в морето – отговори Кари. – Поплискахме се малко, след това тя поиска да влезе по-навътре. Знаех, че ще го направи. Такава си беше.

– Каква такава?

– Смела – отвърна Кари. – Жадна за приключения.