Отприщен гроб

– Може ли да се върнем на вечерта, преди с Дайю да идете да плувате? – предложи Страйк.

– Вече ви казах всичко.

– Чухме, че тогава сте дали на децата специални напитки.

– Не, не съм! – Кари се изчерви.

– Децата Пърбрайт го помнят другояче.

– Ами значи грешат! Може друг да им е давал напитки и те да го бъркат с тази вечер. Аз нищо не съм им давала.

– Значи не сте давали на малките неща нещо, което да ги приспи по-бързо?

– Разбира се, че не!

– Имаше ли подобни медикаменти във фермата? Сънотворни хапчета или течности?

– Не, никога. Такива неща не бяха позволени.

– Емили каза, че не харесала нейната напитка и я изляла – намеси се Робин. – Каза ми още, че след като всички други заспали, сте помогнали на Дайю да излезе през прозореца на спалното помещение.

– Няма такова нещо. Никога не се е случвало. Това е лъжа – заяви Кари. – Никога, никога не съм я изкарвала през прозореца.

Беше много по-силно разстроена от това твърдение, отколкото когато обсъждаха удавянето.

– Значи Емили си измисля?

– Или го е сънувала. Може да го е сънувала.

– Емили сподели, че Дайю доста много е шарела из фермата – каза Робин. – Твърдяла, че прави магии с по-големи деца в гората и в хамбарите.

– Никога не съм я виждала да шари и да се промъква някъде.

– Емили ми каза също, че Дайю понякога е имала у себе си забранени храни и малки играчки, неща, които не са били позволени на другите деца. Вие ли ѝ ги давахте?

– Не, разбира се! И да бях искала, не бих могла. Не ни се позволяваха пари. Никога не съм влизала в магазин. Никой не влизаше. Беше забранено.

Кратко мълчание последва тези думи. Кари гледаше как Страйк вади от джоба си мобилния си телефон. Лицето ѝ ту се зачервяваше, ту побледняваше и ръката, татуирана с къна, нервно въртеше ту годежния, ту венчалния пръстен.

Страйк преднамерено бе оставил полароидите с голите младежи с маски на прасета в офиса днес. Откакто Рийни ги бе съборил на пода по време на интервюто, Страйк реши, че не е разумно да се дават тези оригинални веществени доказателства на ядосани или уплашени разпитвани хора.

– Бих искал да погледнете тези снимки – каза той на Кари. – Шест на брой са. Плъзгайте надясно, за да ги видите всичките.

Той се изправи да подаде телефона си на Кари. Тя видимо се разтрепера отново, когато погледна към екрана.

– Знаем, че русото момиче сте вие – каза Страйк.

Кари отвори уста, но отначало от нея не излезе звук. После прошепна.

– Не съм аз.

– Боя се, че не ви вярвам – поклати глава Страйк. – Мисля, че сте вие, а този с татуировката на череп е Джордан Рийни.

– Не е.

– Кой е тогава?

Настана дълга пауза. После Кари прошепна:

– Джо.

– Как е фамилията му?

– Не си спомням.

– Джо още ли беше във фермата, когато вие я напуснахте?

Тя кимна.

– А кой е по-дребният младеж? – (който на втората снимка проникваше в блондинката отзад).

– Пол – прошепна Кари.

– Пол Дрейпър?

Тя отново кимна.

– А момичето с дългата коса?

Поредната продължителна пауза.

– Роуз.

– Как е фамилията ѝ?

– Не си спомням.

– Какво се случи с нея?

– Не знам.

– Кой направи снимките?

Кари отново отвори уста и пак я затвори.

– Кой направи снимките? – повтори Страйк.

– Не знам – пак прошепна тя.

– Как е възможно да не знаете?

Кари не отговори.

– Това наказание ли беше? – попита Страйк.

Главата на Кари помръдна.

– Това да ли означаваше? Някой принуди ли ви да го правите?

Тя кимна.

– Кари – обади се Робин. – Човекът, който снимаше, също ли беше маскиран?

Кари вдигна глава и се втренчи в Робин. Имаше вид, сякаш е напуснала тялото си. Робин никога не бе виждала някой толкова да напомня на сомнамбул: всеки мускул на лицето ѝ бе отпуснат, очите ѝ бяха празни и безизразни.

И тогава от пазарската чанта в краката на Кари прозвуча песен, при която и двете с Робин подскочиха.

I like to party, mm-mm, everybody does

Make love and listen to the music

You’ve got to let yourself go-go, go-go, oh-oh…[22]Кари механично се наведе, изрови от торбата телефона си и се обади, с което прекъсна песента.

– Здравей, Нейт – прошепна. – Да… не, заведох ги у майка ти… да… не, добре съм. Може ли да ти звънна след малко?… Не, добре съм. Добре съм. Ще ти се обадя.

Кари затвори, премести поглед от Робин към Страйк и изрече глухо:

– Сега трябва да си вървите. Трябва да си вървите.

– Добре – каза Страйк, като не виждаше смисъл да я притиска повече. Извади своя визитка от портфейла си. – Ако поискате да ни кажете още нещо, госпожо Удс…

– Трябва да си вървите.

– Ако имате желание да ни съобщите още нещо за смъртта на Дайю…

– Трябва да си вървите – за пореден път промълви Кари.

– Разбирам колко е трудно за вас – каза Страйк, – но ако са ви принудили да направите нещо, за което сега съжалявате…

– Вървете си! – кресна Кари Къртис Удс.

98

Кан означава нещо дълбоко загадъчно…

„Идзин“, или „Книга на промените“

Страйк и Робин се върнаха при ландроувъра в мълчание.

– Искаш ли да обядваме?

– Ама сериозно, това ли ти е първата мисъл…

– Гладен съм.