Отприщен гроб

Страйк си спомни, че точно същите думи бе използвала по време на съдебното следствие.

– Значи тя влезе по-надълбоко?

– Да. И аз я последвах. После тя се гмурна напред, сякаш за да плува, а знаех, че не умее. Повиках я да се върне. Тя се разсмя. Краката ѝ все още допираха дъното. Пляскаше по водата, опитваше се да ме накара да я последвам. И после… просто изчезна. Потъна под водата.

– Какво направихте?

– Естествено, заплувах натам, за да я измъкна.

– Явно плувате добре – каза Страйк. – Давате уроци, нали така?

– Да – отвърна Кари.

– Вас също ли ви подхвана течението?

– Да. Затегли ме надолу, но аз знаех какво да правя. Показах се на повърхността, но не можех да стигна до Дайю, не я виждах повече, така че се върнах на брега да повикам бреговата охрана.

– И тогава сте срещнали семейство Хийтън, които са разхождали кучето си.

– Да, точно така.

– И тъй, катер на бреговата охрана е излязъл в морето, дошли са и от полицията?

– Да – отговори Кари.

Робин имаше усещането, че релаксира малко, след като го каза, сякаш бе стигнала до края на изпитание. Страйк обърна на нова страница в бележника, където записваше.

– Госпожа Хийтън каза, че сте изтичали по брега и сте започнали да ровите из някакви водорасли.

– Не, не съм – бързо отговори Кари.

– Тя си го спомня съвсем ясно.

– Не се е случило. – Предизвикателността ѝ сега бе ясно изразена.

– И така, дошли са от полицията и са ви придружили обратно до пикапа, нали така?

– Да.

– Какво стана после?

– Не си спомням точно – каза Кари, но веднага влезе в противоречие. – Отведоха ме в участъка, аз им разказах какво се е случило и те ме върнаха във фермата.

– И информираха родителите на Дайю какво се е случило?

– Само Мадзу, защото Папа Джей го нямаше… не, там беше – поправи се. – Не трябваше да е там, но беше. Първо видях Мадзу, но после Папа Джей ме повика да говори с мен.

– Джонатан Уейс не е трябвало да е във фермата в онази сутрин ли? – попита Страйк.

– Да. Тоест не, там беше. Не помня. Мислех, че ще заминава някъде в онази сутрин, но не беше заминал. И тъй като не го видях в мига, щом се върнах, помислих, че го няма вече, но беше там. Отдавна беше – добави тя, – всичко ми се е объркало.

– Къде трябваше да е Уейс в онази сутрин?

– Не знам, не си спомням – с леко отчаяние отвърна Кари. – Сбърках. Той е бил там, като се върнах, просто не съм го видяла. Там е бил – повтори.

– Наказаха ли ви, задето сте завели Дайю на брега без позволение?

– Да – кимна Кари.

– Какво беше наказанието? – поиска да узнае Робин.

– Не ми се говори за това – отвърна Кари с напрегнат глас. – Те бяха разгневени. И с пълно право. Ако някой би отвел някоя от моите малки…

Кари издаде нещо средно между охкане и кашляне и отново се разплака. Поклащаше се напред-назад и хлипа няколко минути със скрито в дланите лице. Робин мълчаливо подкани Страйк да предложи утеха на Кари, но той поклати глава. Без съмнение отново щеше да бъде обвинен в безсърдечие по път към дома, но искаше да чуе собствените думи на Кари, не отговора ѝ на нечие съчувствие или възмущение.

– Каях се за това през целия си живот, през целия си живот – проплака Кари, като вдигна лицето си с подути очи, от които още течаха сълзи. – Имах чувството, че не заслужавам Попи и Дейзи, когато се родиха. Не биваше да се съгласявам… защо го направих? Защо?! Безброй пъти съм се питала, но се кълна, че никога не съм искала… Бях млада, знаех, че не е редно, никога не съм искала да се случи това, о, господи… а ето че тя беше мъртва и беше истинско, истинско беше…

– Какво имате предвид? Какво значи „беше истинско“?

– Не беше шега, не беше на уж… като си млад, не си представяш, че могат да се случат такива неща… но беше истинско, тя нямаше да се върне…

– Сигурно не ви е било леко по време на съдебното следствие – каза Страйк.

– Ами разбира се – отвърна Кари с още мокро лице и затруднено дишане, но със следа от гняв.

– Господин Хийтън каза, че сте говорили с него пред залата, когато приключило.

– Не си спомням.

– Той си спомня. Особено ясно помни как сте му казали: „Аз можех да спра това“.

– Никога не съм го казвала.

– Отричате, че сте казали на господин Хийтън: „Аз можех да спра това“?

– Да. Не. Не си… може да съм казала нещо от рода: „Можех да я спра да не отива в дълбокото“. Това имах предвид.

– Значи сега си спомняте, че сте го казали?

– Не, но ако съм го казала… за това съм говорела.

– Странна формулировка – отбеляза Страйк. – „Аз можех да спра това“, а не „Аз можех да я спра“. Бяхте ли наясно, че се води битка за опека върху Дайю, когато я заведохте на брега?

– Не.

– Не бяхте ли чували приказки, че семейство Грейвс искат да вземат Дайю да живее при тях?

– Чух… чух нещо, че имало хора, които искали да отнемат Дайю от майка ѝ.

– Това са били семейство Грейвс – уточни Страйк.

– О, аз мислех, че става дума за социални работници – каза Кари и добави малко необмислено: – Те имат твърде много власт.

– Кое ви кара да го кажете?

– Моя приятелка е приемна майка. Имаше си ужасни ядове със социалните работници. Някои са главозамаяни от правомощията си.