Отприщен гроб

След като направи няколко снимки с телефона си през отворената пролука, Страйк пусна щорите, разчисти бюрото след храненето си, изми чинията и приборите, а после седна да прочете отново сивитата на двамата бивши служители в агенция „Патерсън“, кандидатстващи при него. Напряко през това на Дан Джарвис Шах беше написал „Работил съм с него, голям простак е“. И тъй като имаше доверие в преценката на Шах, Страйк скъса сивито наполовина, пъхна го в кошчето и взе това на Ким Кокрън.

Телефонът му отново зазвъня. Като видя, че е Робин, той вдигна веднага.

– Мислех, че имаш планове за вечерта.

– Имах и тъкмо по този повод ти се обаждам. Вечерях с Прудънс. Сестра ти Прудънс – добави Робин, когато Страйк не реагира.

– Какво искаше тя? – попита Страйк с подозрение. – Опитва се да ми праща съобщения през теб ли? Предупреждава ме да не припарвам до Брюстър, така ли?

– Не, тъкмо обратното. Вечерята беше моя идея и не за да се опитвам да ви помирявам или нещо такова. Не ти се бъркам в личния живот. Просто исках да поговоря с нея за Флора. Прудънс е схванала, че Флора крие нещо за видяното в Чапман Фарм, нещо свързано с Удавената пророчица. Очевидно наближава темата по време на терапия, после пак млъква. Та така де…

На Робин ѝ бе трудно да прецени дали мълчанието на Страйк крие заплаха, защото вървеше по Кенсингтън Хай Стрийт и беше запушила с пръст другото си ухо, за да заглуши трафика.

– …атакувах силово Прудънс да не пречи на Флора да се обърне към полицията и да се съгласи да даде показания срещу Църквата в съда. Казах ѝ, че според мен може да се уреди имунитет. Убедих я, че за Флора ще е добре да изкара това от себе си. Също така попитах Прудънс дали ще се съгласи да помогне на човек, току-що излязъл от Църквата, предвид че е наясно какво причинява УХЦ на хората. Може би е по-безопасно Уил да не я посещава у тях, в случай че от Църквата го издирват. Биха могли да провеждат сеанси онлайн. Ако му кажем, че Прудънс ти е сестра и няма нищо общо със семейството му, може да се съгласи да говори с нея. Ако пък успеем да уредим Флора и Уил да разговарят един с друг, знае ли човек, може да им се отрази терапевтично. Може дори да ги направи по-смели, не мислиш ли?

Единственият отговор на Страйк беше мълчание.

– Не ме ли чуваш? – повиши глас Робин, за да надвика шума от минаващ двуетажен автобус.

– Какво стана с убеждението ти, че съм брутален негодник, който не бива да закача Брюстър и да я остави да си рисува картинки в Пинтерест? – поинтересува се Страйк.

– Стана това, че видях как Уил очаква Удавената пророчица да дойде и да го отнесе. А и не мога да прогоня Джейкъб от ума си. Наложително е да открием свидетели, които да дадат показания срещу Църквата. Може да се каже, че стигнах до твоето мнение. Това ни е работата.

Тя беше почти пред метростанцията. Когато Страйк не отговори, дръпна се встрани и се облегна на една стена с все така притиснат към ухото си телефон.

– Ядосан си ми, че се срещнах с Прудънс зад гърба ти, нали? Просто реших, че ще е по-лесно, ако тя намрази мен, не теб. Обясних ѝ, че на своя глава съм поискала среща с нея. Тя знае, че не си ме пратил ти.

– Не съм ти ядосан – отговори Страйк. – Ако постигнеш резултати, това ще е първият ни светъл лъч от дълго време насам, дявол го взел. С Брюстър като свидетел на случилото се с Диърдри Дохърти ще имаме основание да накараме полицията да влезе там, та дори Уил още да си държи на неговото, че Удавената пророчица ще го погне. Къде си сега?

– В Кенсингтън – отвърна Робин, моментално изпитала облекчение, че Страйк не ѝ е сърдит.

– Наоколо да се мярка червена корса?

– Нито една – отвърна тя. – По-рано ми се стори, че ме следи един едър мъжага…

– Какво?!

– Спокойно, не беше така, само си го бях въобразила. Дръпнах се встрани и той мина покрай мен, мърморейки.

Вече намръщен Страйк стана и отново погледна надолу към Денмарк Стрийт. Зеленоокият мъж още беше там, сега говореше по телефона.

– Може да е усетил, че си го разкрила. Има един с расти, дето се навърта отвън от около… Я почакай, той си тръгва – каза Страйк, като видя как мъжът приключи разговора си и се насочи към Чаринг Крос Роуд.

– Мислиш, че е наблюдавал офиса ли?

– Да, но никак не се справяше добре, ако целта е била да остане незабелязан. – Страйк отново остави венецианските щори да се затворят. – Имай предвид, че може да искат да ни накарат да се чувстваме наблюдавани. Така един вид ни отправят заплаха. Как изглеждаше едрият мъж, който те следеше?

– Оплешивяващ, на около петдесет години… Наистина си мисля, че не ме е следил. Просто съм нервна. Но чуй, случи се нещо странно, докато си пиехме кафето с Прудънс. Обади ми се Руфъс Фърнсби, синът на Уолтър. Онзи, дето ми тресна слушалката преди два дни.

– Какво искаше?

– Утре да ида при него в офиса му.

– Защо?

– Нямам представа. Звучеше много напрегнат и само каза, че ако искам да разговарям с него за баща му, да ида в офиса му в един без петнайсет и щял да говори с мен… Защо не казваш нищо?

– Просто е странно – отвърна Страйк. – Кое го е накарало да размисли?

– Нямам представа.