Отприщен гроб

– Аз съм Робин Елакот. Говорихме…

– Какво правите тук? Трябваше да чакате във фоайето.

– Човекът на рецепцията ме прати горе.

– Ясно. Е, това е неуместно – промърмори Руфъс.

Беше мургав, слаб, облечен във фланелка от ликра и работни панталони. С обветреното си лице и жилесто тяло приличаше на запален бегач или велосипедист. На лицето си имаше възможно най-странната комбинация според Робин – брадичка, съединена с бакенбарди, и без мустаци.

– Късмет – промърмори вторият мъж към Робин, докато се отдалечаваше.

– Мислех да се срещна с вас в кафенето – каза раздразнено Руфъс, сякаш Робин е трябвало да знае това и дори може би вече да е поръчала храната му. Той си погледна часовника. Робин подозираше, че би искал да установи, че тя е подранила, но тъй като бе точна до минутата, той каза:

– Ами хайде тогава… не, почакайте! – подвикна и Робин се закова на място, като се почуди какво пак е сбъркала, но Руфъс бе осъзнал, че още държи листове в ръката си. След като отиде да ги остави на бюрото си, върна се при нея и излезе от помещението с такава бърза крачка, че ѝ се наложи да подтичва, за да върви до него.

– Това е много красива сграда – коментира тя с надежда да го умилостиви. Но Руфъс явно реши, че подобна забележка не е достойна за отговора му.

Кафенето на партера бе далеч по-луксозно, отколкото във всяка от компаниите, където Робин бе работила като временна секретарка: имаше сепарета, тапицирани с черна кожа, изящни абажури и експресионистични репродукции по стените.

Когато тръгнаха да се наредят на опашката пред щанда, Робин направи още един опит да изкупи грешката си, макар да се боеше, че и той ще бъде обречен.

– Започвам да си мисля, че трябваше да уча инженерство, щом се предоставят такива екстри.

– Какво имате предвид? – попита с подозрение Руфъс.

– Това е много хубаво кафене – изтъкна Робин.

– О – Руфъс се огледа наоколо, сякаш никога не се бе замислял дали е приятно или не. – Е, да, може да се каже – призна неохотно. Тя остана с впечатлението, че той би предпочел да му намери недостатък.

От момента, в който Руфъс се бе съгласил да се срещне с нея, Робин знаеше, че трябва да подходи много тактично към основната си цел да установи дали Розалинд Фърнсби е голото момиче с маска на прасе. Не искаше да си представя как биха реагирали собствените ѝ братя, ако видеха подобна снимка на нея самата. Сега, след като срещна Руфъс, се боеше, че ще настъпи вулканична експлозия, ако му покажеше снимките на телефона си. Ето защо реши да оформи първите си въпроси около вторичната цел – да установи дали Уолтър е бил човекът, разпознат от Дзян като някой, върнал се в Чапман Фарм след много години.

След като си взеха сандвичи, седнаха на ъглова маса.

– Е, много ви благодаря, че приехте да се срещнете с мен, Руфъс – започна Робин.

– Върнах ви обаждането само защото искам да знам какво точно се случва – изрече остро Руфъс. – Преди седмица ми се обади жена полицай… е, поне тя каза, че е такава. Питаше как да се свърже със сестра ми.

– Вие дадохте ли ѝ сведенията?

– Нямам такива. От години не си говорим. Нищо не ни свързва.

В думите му прозвуча някаква свадлива гордост.

– После тя ми каза, че двама индивиди с имена Робин Елакот и Корморант Страйк може да ме потърсят, защото се опитват да изровят кирливи ризи за семейството ми. Естествено, поисках още подробности, но тя заяви, че не можела да ми ги даде, тъй като разследването не било приключило. Даде ми номер, на който да позвъня, ако ме потърсите. Така че, когато се обадихте… знаете сама какво се случи – без нотка на извинение каза той. – Позвъних на номера, който ми беше даден, и попитах за полицай Къртис. Мъжът, който отговори, се разсмя и ме прехвърли на жената. У мен се събудиха подозрения. Попитах я за номера на значката ѝ и за юрисдикцията ѝ. Настана мълчание. После тя затвори.

– Много съобразително от ваша страна да поискате тези данни за сверяване – коментира Робин.

– Естествено, че ще ги поискам – с удовлетворена гордост заяви Руфъс. – Къде отива прословутата инженерна мисъл, ако не проверяваме?

– Ще възразите ли да си водя бележки? – попита тя и бръкна в чантата си.

– Че защо да възразявам? – попита раздразнено той.

Робин, която знаеше от онлайн информация, че Фърнсби е женен, съжали наум съпругата му и извади писалката си.

– Въпросната полицай Къртис… както се е нарекла… номер на стационарен телефон ли ви даде, или на мобилен?

– На мобилен.

– Пазите ли го още?

– Да.

– Бихте ли ми го дали?

– Ще трябва да помисля за това – отвърна той и потвърди впечатлението на Робин, че за този човек информацията означаваше власт. – Реших да ви позвъня, защото вие поне ми казахте истината коя сте. Проверих ви онлайн – добави той, – макар да не приличате много на снимките си.

Тонът му не остави съмнение у Робин, че в действителност тя изглежда по-зле. Като с всяка минута ѝ ставаше все по-мъчно за жена му, отговори:

– Напоследък доста отслабнах. И тъй, аз и съдружникът ми…

– Той ли е Корморант Страйк?

– Корморан Страйк – поправи го Робин, която не виждаше защо да отстъпва по педантичност на Фърнсби.