Отприщен гроб

– Точно така – кимна Руфъс, сякаш Робин най-сетне показваше някакво обещание в интелектуално отношение, като помнеше този факт, споменат само преди няколко минути. – Бе сменил университета, но и там беше в конфликт с колегите си, смяташе се за ощетяван, тъй че отново напусна и се върна в УХЦ.

Робин направи бързи сметки наум и стигна до извода, че Дзян трябваше да е бил юноша по време на втория престой на Уолтър в Чапман Фарм, тоест достатъчно голям, че да го помни.

– Този път защо си е тръгнал толкова бързо?

– Роузи се разболя от менингит.

– О, съжалявам – промълви Робин.

– Тя оцеля – каза Руфъс, – но майка ми отново трябваше да открие местонахождението му, за да го уведоми.

– Всичко това ми е много полезно – каза Робин.

– Не виждам с какво – вдигна рамене Руфъс. – Със сигурност много хора са отивали на това място и са го напускали оттогава. Бих казал, че нашата история не е толкова необичайна.

Робин реши да не спори на тази тема и попита:

– Имате ли представа къде е Роузи сега? Дори само града? С фамилията на съпруга си ли е известна сега?

– Тя така и не се омъжи – отвърна Руфъс. – Но се прекръсти на Бхакта Даса.

– Какво… как…?

– Прие индуизма. Вероятно е в Индия – отвърна Руфъс с презрителна усмивка. – Същата е като баща ни, пада си по глупави приумици. Бикрам йога. Благовония.

– Майка ви дали знае къде е тя?

– Възможно е – отвърна Руфъс. – Но сега тя е в Канада. Гостува на сестра си.

– Аха – рече Робин. Това обясняваше защо госпожа Фърнсби никога не вдигаше телефона си.

– Е… – Руфъс погледна часовника си. – Това е всичко, което мога да ви кажа, а тъй като ме чака много работа…

– Само един последен въпрос, ако не възразявате – каза Робин и сърцето ѝ отново заблъска, когато бръкна в чантата да извади телефона си. – Спомняте ли си някой във фермата да е имал полароиден апарат за снимки?

– Не. Такива неща не бяха позволени за внасяне там. За щастие, аз бях оставил моето Нинтендо в колата на баща ми – добави Руфъс с доволна усмивка. – Роузи се опита да вземе своето с нея и беше конфискувано. Сигурно още е там.

– Въпросът може да ви се стори странен, но Роузи беше ли някога наказвана във фермата?

– Наказвана? Не, доколкото знам – отвърна Руфъс.

– И се е разстроила, че си тръгвате? Не е искала да си отива?

– Да, казах ви го вече.

– Следващият ми въпрос е още по-странен, знам това… Споменавала ли е някога, че си е слагала маска на прасе?

– Маска на прасе? – повтори смръщен Руфъс. – Не.

– Искам да ви покажа една снимка – каза Робин и си помисли как всъщност никак не го искаше. – Тя е… силно смущаваща, особено за близък човек, но бихте ли могли да ми кажете дали тъмнокосото момиче на снимката е Роузи?

Тя извади една от снимките с маските на прасета, на която тъмнокосото момиче седеше само, голо, с широко разтворени крака, и я подаде през масата.

Реакцията на Фърнсби беше мигновена.

– Как…? Това е гнусно! – изрече той толкова високо, че няколко души обърнаха глави към тях. – Това твърдо не е сестра ми!

– Господин Фърнсби, аз…

– Ще се свържа с адвокатите си да се занимаят с вас! – викна той и скочи на крака. – С адвокатите си!

109

…има дразнещи караници като тези при брачна двойка.

Естествено, това не е благоприятно състояние на

нещата…

„Идзин“, или „Книга на промените“

– И тогава той изфуча навън – приключи разказа си Робин четиресет минути по-късно. Сега седеше до Страйк в паркираното му беемве, от което той наблюдаваше мъжа, когото бяха кръстили Хампстед.

– Хм… – поклати глава Страйк, държащ пластмасова чаша с кафе, купено от Робин по път. – Но той дали е побеснял, защото наистина е сестра му, или защото се бои, че ние така ще твърдим?

– Според реакцията му биха могли да са и двете, но ако наистина не е Роузи…

– …то тогава защо жена, представяща се за полицай, ще го предупреждава да не говори с нас?

– Именно – кимна Робин.

Тя се беше обадила на Страйк веднага, щом излезе от Института по строително инженерство, и помоли да се видят на Дорсет Стрийт, докъдето щеше да стигне след кратко пътуване с метрото. Страйк беше седял в колата си през цялата сутрин да наблюдава входа на офиса на Хампстед: упражнение, за което предполагаше, че ще е безплодно, предвид че подозрителната активност на Хампстед се проявяваше само вечер.

Страйк отпи от кафето си и каза:

– Не ми харесва.

– Съжалявам, взех обичайното ти…

– Не говоря за кафето, а за тези загадъчни обаждания до всички, с които се срещаме. Не ми харесва, че ни следи онази корса, нито онзи, дето наблюдаваше офиса снощи, нито пък мъжът, дето те е дебнел в метрото.

– Казах ти, че не ме дебнеше. Просто бях притеснена.

– Аз пък не бях притеснен, когато въоръжен натрапник се опита да нахълта пред вратата на офиса ни, макар че Кевин Пърбрайт трябва да е бил, като е осъзнал, че ще го гръмнат в главата.

Страйк извади телефона си от джоба и го подаде на Робин. Тя видя на екрана снимка на същия плакат на Джонатан Уейс, който висеше на сграда близо до апартамента ѝ. Надписът гласеше: