Отприщен гроб

В центъра на пода, под висок извит таван от боядисано в бяло желязо и стъкло имаше лъщяща черна петоъгълна сцена. Над нея бяха монтирани пет огромни екрана, които без съмнение щяха да позволят и на тези, седнали най-отзад, да видят Джонатан Уейс в близък план. Още по-нагоре бяха провесени пет яркосини знамена с логото на УХЦ във форма на сърце.

След кратко шепнене със съседите Санчия напусна мястото си. Страйк прецени, че тук имаше поне пет хиляди души. Зазвуча нова песен: „Това е краят на света, какъвто го познаваме“ на „Ар И Ем“. Оставаха пет минути до официалното начало на службата и почти всички места вече бяха запълнени. Светлините започнаха да помръкват и се разнесоха подранили аплодисменти, сред които се чуха няколко възбудени викове. Те се подновиха, когато екраните над петоъгълната сцена светнаха, така че всички в залата можеха да видят малката процесия от хора, облечени в роби, да вървят по пътека към предните места в отсрещната част на залата. Страйк разпозна Джайлс Хармън, който се движеше с достойнството и тежестта на човек, на когото предстои да получи почетна степен; Ноли Сиймур с дискретно проблясваща роба, сякаш шита по поръчка специално за нея; високия и красив доктор Анди Джоу с белега му; млада жена с лъскава коса, здрав тен и безупречни зъби, за която Страйк знаеше от уебсайта на Църквата, че е Бека Пърбрайт, и още неколцина, сред които член на парламента с жабешки очи, чието име Страйк не би знаел, ако Робин не го бе написала в писмо от Чапман Фарм, както и мултимилионер с фирма за опаковки, който махаше на ликуващата публика с твърде глупашки според Страйк маниер. Той знаеше, че това са принципалите на Църквата, и ги снима с телефона си, като отбеляза отсъствието на Мадзу Уейс и на затлъстелия Тайо с мишето лице, когото бе ударил по главата с ножиците за тел при оградата на Чапман Фарм.

Точно зад доктор Джоу и уловена на ръба на светлината на прожекторите седеше блондинка на средна възраст с прибрана с кадифена лента коса. Докато Страйк се взираше в нея, екраните станаха черни и се появи надпис, молещ присъстващите да изключат мобилните си телефони. Страйк се подчини и в този момент съседката му американка се върна на мястото си, но се отдръпна от него, за да си шепне с хората от другата ѝ страна.

Светлините още повече помръкнаха, изостряйки очакването на публиката. Сега всички започнаха да пляскат ритмично. Викове „Папа Джей“ изпълниха въздуха и най-сетне, когато прозвучаха началните тактове на „Герои“, залата изцяло се стъмни и с крясъци, отекващи във високия метален таван, пет хиляди души (с изключение на Корморан Страйк) скочиха на крака, засвиркаха и заръкопляскаха.

В светлината на прожектора се появи Джонатан Уейс, вече стъпил на сцената. Уейс, чието лице сега изпълваше екраните, помаха към всеки ъгъл на огромния салон, като от време на време спираше, за да избърше очи; поклащаше глава с притисната към сърцето си ръка; покланяше се отново и отново със събрани длани в стил намасте. Нищо не беше преиграно: смиреността, липсата на позьорство изглеждаха напълно автентични и макар Страйк единствен в цялата зала да не ръкопляскаше, доколкото успяваше да види, и той също бе впечатлен от актьорските способности на човека насреща си. Беше красив, в добра форма, с гъста тъмна, едва посребрена коса и квадратна челюст, а фракът, с който бе облечен вместо с някоя от тъмносините роби, би бил на място на всеки червен килим по света.

Овациите траяха пет минути и отмряха едва когато Уейс направи жест с обърнати надолу длани да успокои множеството. И дори когато настана относителна тишина, се чу женски вик:

– Обичам те, Папа Джей!

– И аз те обичам! – отвърна усмихнатият Уейс, при което изригнаха нови аплодисменти и викове.

Най-сетне публиката седна и Уейс, който носеше слушалки с микрофон на главата си, започна да обикаля бавно петоъгълната сцена по посока на часовниковата стрелка, като гледаше към насядалите хора.

– Благодаря ви… благодаря за това посрещане – каза той. – Знаете ли… преди всяка суперслужба се питам: достоен двигател ли съм аз? Не! – изрече сериозно, тъй като се чуха нови крясъци на обожание. – Задавам си този въпрос, защото е отговорна мисия да излезеш напред в позицията на съсъд на Благословената Божественост! Мнозина преди мен са се обявявали за проводници на светлина и обич, вероятно дори са го вярвали, а са грешали… Колко арогантно от страна на човешко създание да се нарече свят човек! Не мислите ли? – Той се огледа наоколо усмихнат, когато заваля дъжд от отрицания.

– Ти наистина си свят човек! – викна мъж от по-високите места, при което тълпата се разсмя, а с нея и Уейс.