Отприщен гроб

– Нека ви кажа за една книга, която четох и която е точно по вашата част – каза Страйк. – Попадна ми в християнска мисия в покрайнините на Найроби, където пренощувах. Това беше, когато още служех в армията. Пил бях твърде много кафе, а в стаята имаше само две книги. Късно беше и не вярвах, че ще получа ново прозрение от Библията, така че избрах „Кой премести камъка?“ от Франк Морисън. Чели ли сте я?

– Чувал съм я – отвърна Уейс и се поизправи на стола си все още с усмивка на лицето. – Ние признаваме Исус Христос като важен пратеник на Благословената Божественост, макар, разбира се, той да не е единственият.

– О, той явно не ви се сърди – отвърна Страйк. – Та така, Морисън бил невярващ, който се заел да докаже, че възкресението никога не се е случвало. Провел задълбочено проучване на събитията около смъртта на Исус и ползвал всички исторически източници, до които успял да се добере. Като пряк резултат от това приел християнството. Нали усещате накъде бия?

– Боя се, че не.

– Според вас отговорите на кои въпроси би потърсил Морисън, ако се заеме да опровергае легендата за Удавената пророчица?

Реагираха трима души: Тайо, който дрезгаво изръмжа, Ноли, която ахна, и Мадзу, която се обади за пръв път:

– Джонатан.

– Любов моя? – Уейс се обърна към екрана.

– Мъдрецът изхвърля всичко, което е долнопробно и унизяващо – изрече Мадзу.

– Добре казано.

Това дойде от доктор Джоу. Той се бе изправил в цял ръст и за разлика от отсъстващия Хармън, изглеждаше безспорно впечатляващ в неговата роба.

– Това да не е от „Идзин“? – осведоми се Страйк, като премести поглед от Джоу към Мадзу. – Много интересно, и аз имам някои въпроси по темата за унизяващото, ако предпочитате тях да чуете. Не? – каза, когато никой не се обади. – Да се върнем тогава на онова, което говорех. Да си представим, че съм си наумил да напиша нова версия на „Кой премести камъка?“ с работно заглавие „Кой джапа в Северно море в пет сутринта?“. Като скептично настроен изследовател на чудотворното възнесение в небесата на Дайю мисля да започна с това откъде Чери е знаела, че Джордан Рийни ще се успи същата сутрин. После ще установя защо Дайю е носила рокля, която я е правела възможно най-видима в тъмното, защо се е удавила точно на същото място като първата ви съпруга и… тук правя паралел с „Кой премести камъка?“… бих искал да узная къде се е дянало тялото. Но за разлика от Морисън, бих могъл да включа глава за Бирмингам.

– Бирмингам? – повтори Уейс. За разлика от всички други в стаята той още се усмихваше.

– Да – отвърна Страйк. – Забелязах, че е имало доста пътувания до Бирмингам около времето, когато изчезва Дайю.

– И отново нямам буквално никаква…

– Трябвало е да бъдете в Бирмингам в онази сутрин, но сте отменили пътуването, нали? Пратили сте дъщеря си Абигейл в Бирмингам скоро след смъртта на Дайю. Мисля, че и вие сте били прокудена в Бирмингам, не е ли така, госпожице Пърбрайт? В продължение на три години, прав ли съм?

Преди Бека да е успяла да отговори, Уейс се наведе напред с ръце, стиснати между коленете, и каза тихо:

– Ако споменаването на голямата ми дъщеря цели да ме разтревожи, стреляте далеч от целта, Корморан. Най-голямото ми провинение към Абигейл е, че я разглезих след… след ужасната смърт на майка ѝ.

Невероятно, поне за Страйк, на когото му бе трудно да плаче дори при екстремни обстоятелства, камо ли по поръчка, очите на Уейс се напълниха със сълзи.

– Дали съжалявам, че Абигейл напусна Църквата? – промълви. – Разбира се… но заради нея, не заради себе си. Ако наистина сте в контакт с нея – Уейс постави ръка на сърцето си, – кажете ѝ от мен „Татинко тъжи за теб“. Тя така ме наричаше.

– Трогателно – подхвърли с безразличие Страйк. – Продължаваме нататък. Помните Роузи Фърнсби, предполагам? Добре развита петнайсетгодишна, която сте щели да водите в Бирмингам сутринта, когато Дайю е умряла.

Уейс, който бършеше очи в смачканата хавлиена кърпа, не отговори.

– Щели сте „да ѝ покажете нещо“ – продължи Страйк. – Що за неща показва той на млади момичета в Бирмингам? – обърна се към Бека. – Трябва да сте видели някои от тях, били сте там три години.

– Джонатан – обади се Мадзу вече по-настойчиво. Мъжът ѝ я игнорира.

– Говорите за „разглезване“ – насочи Страйк поглед отново към Уейс. – Аз бих го нарекъл „покваряване“, което ни води към маските на прасета.

– Корморан – с тон на човек уморен от света изрече Уейс, – мисля, че чух достатъчно, за да ми стане ясно, че сте решен да напишете някакво нелепо експозе, пълно с намеци, куцащо откъм факти и разкрасено с фалшивите подробности, които ще измъдрите заедно с госпожица Елакот. Със съжаление заявявам, че ще се наложи да настояваме на обвиненията си към госпожица Елакот в детски тормоз. Занапред ще е най-добре да комуникирате с адвокатите ми.

– Жалко. А така добре се погаждахме. Да се върнем към маските на прасета…

– Бях пределно ясен, господин Страйк!