Отприщен гроб

Когато приближиха до помещението за отдих, стигнаха до двамата навъсени младежи в анцузи на УХЦ, които бе видял по-рано отвън. Висок и слаб мъж с изявена брадичка ги мъмреше.

– …не биваше изобщо да доближава до Папа Джей.

– Тя не го доближи, казахме ѝ, че не…

– Но фактът, че изобщо се е озовала в този коридор…

– Господин Джаксън – спря до него Страйк. – Мислех, че сега сте се установили в Сан Франсиско.

Джо Джаксън се обърна и се намръщи. Достатъчно висок бе, та да погледне Страйк право в очите.

– Познаваме ли се?

Изговорът му бе странна смесица от този в Централна Англия и на Западното крайбрежие в САЩ. Очите му бяха светлосиви.

– Не – отвърна Страйк. – Разпознах ви от снимките ви.

– Моля ви – обади се притеснено червенокосото момиче, – елате, ако желаете да говорите с Папа Джей.

Като прецени, че при тези обстоятелства надали би получил от Джо Джаксън откровен отговор на въпроса: „Да имате татуировки?“, Страйк продължи напред.

Най-после стигнаха до затворена врата, иззад която се чуваха гласове. Момичето почука, отвори вратата и се дръпна назад да пропусне Страйк.

Вътре имаше поне двайсет души, всичките облечени в синьо. Джонатан Уейс седеше на стол в средата на групата с чаша бистра течност в ръка, със смачкана хавлиена кърпа в скута и група младежи с анцузи около него. Повечето от облечените в роби принципали също бяха там.

В стаята пропълзя мълчание като бързо напредващо заледяване, когато онези, застанали най-близо до вратата, забелязаха пристигането на Страйк. Джайлс Хармън се усети последен. Той говореше на две млади жени в отдалечен ъгъл.

– …тогава му казах, че изобщо не схваща хетеродоксалното…

Явно осъзнал, че гласът му звучи самотно в помещението, Хармън млъкна по средата на изречението.

– Добър вечер – поздрави Страйк и пристъпи по-навътре.

Ако Джонатан Уейс бе възнамерявал да го притесни, като го посрещна сред множество от хора, силно бе подценил своя опонент. На Страйк му подейства стимулиращо да се изправи лице в лице с най-презираните от него хора: фанатици и лицемери, както ги наричаше в себе си, всеки без съмнение убеден в собствената си много важна мисия за каузата на грандиозната мисия на Уейс, сляп за собствените си мотиви и безразличен към безвъзвратната вреда, нанасяна от човека, на когото се бяха заклели във вечна вярност.

Уейс се изправи, остави кърпата в скута му да падне върху подлакътника на креслото и тръгна към Страйк с чаша в ръка. Усмивката му бе очарователна и смирена като при появата му на петоъгълната сцена.

– Радвам се… искрено се радвам, че сте тук.

Той протегна ръка и Страйк я пое, като го гледаше от горе надолу.

– Не заставайте зад господин Страйк – каза Уейс на обикновените членове, които бяха приближили да наобиколят двамата. – Говори за лоши обноски. Или – обърна се той отново към Страйк – мога да ви наричам Корморан?

– Наричайте ме както желаете – отвърна Страйк.

– Мисля, че тук е доста населено – каза Уейс и Страйк бе принуден да му признае едно: само за няколко секунди бе усетил, че гостът му не се стряска от многото присъстващи в стаята. – Принципали, останете, моля. Колкото до останалите, знам, че няма да възразите да ни оставите… Линдзи, ако Джо е още отвън, нека се присъедини към нас.

Повечето от хубавките млади жени напуснаха стаята.

– Имате ли тоалетна тук, че искам да се изпикая? – каза Страйк.

– Разбира се, разбира се – каза Уейс и посочи към бяла врата. Ей там.

Страйк леко го досмеша, като видя, че Уейс бе донесъл свои собствени тоалетни принадлежности, защото силно се съмняваше в „Олимпия“ редовно да предоставят сапуни „Ерме“ или хавлии „Армани“. Страйк бръкна в джоба на хавлията, но той беше празен.

– Моля седнете – покани го Уейс при появата му.

Някой придърпа кресло срещу това на водача на Църквата. Когато Страйк се отзова на поканата, в стаята влезе Джо Джаксън и отиде при другите принципали, които стояха прави, или седяха зад водача.

– Отиде си – информира той Уейс. – Остави за теб тази бележка.

– Ще я прочета по-късно – отвърна безгрижно Уейс. – В момента интересът ми е изцяло насочен към Корморан. Нали няма да имате нищо против – обърна се към детектива – жена ми да слуша разговора ни? Знам, че ще се радва да ви чуе.

– Моля, не възразявам – отвърна Страйк.

– Бека – каза Уейс и посочи към доста усъвършенстван на вид лаптоп върху близък стол. – Би ли се свързала с Мадзу по Фейстайм? Благодаря ти сърдечно. Вода? – попита той Страйк.

– Ще е чудесно – отговори детективът.

Ноли Сиймур стрелкаше гневно Страйк, все едно току-що ѝ беше казал, че хотелът му не е получил резервацията ѝ. Бека Пърбрайт беше заета с лаптопа и не поглеждаше към Страйк. Останалите принципали излъчваха неловкост, презрение, престорено безразличие или, в случая на Джо Джаксън, непогрешима напрегнатост.

– Как е съдружничката ви? – попита със сериозно изражение Уейс, като се облегна на креслото си, когато Бека подаде на Страйк бутилка студена вода.

– Робин ли? Много по-добре сега, като е извън сандъка – отвърна Страйк.

– Сандък? Какъв сандък?