Отровният пръстен

След два часа се появи друг кораб. Уверено навлезе в залива и пристана до брега. До заранта робите пренесоха тежките товари в неговия трюм. И триерата тръгна на път. Пак на север, към избледняващата Голяма мечка, която явана наричаха Арктос.

От Егейско море навлязоха в Тракийско море162, после през теснината на Хелеспонта163 се вмъкнаха в Пропонтидата164, минаха покрай крепостта на Бизантион, наречена така по името на основателя й, тракийския цар Бизас, и оттам през теснината на Босфора, подобна на голяма река, навлязоха в Евксинския Понт165. Заобиколиха отдалеч Салмидесос166, това старо пиратско гнездо.

Второто им спиране беше в едно малко закътано заливче преди Аполония. Както и в Лемнос, същите воини начело с Агар слязоха на брега, обградиха заливчето да не избяга някой; същите роби разтовариха сандъците. И корабът пак си отиде.

До заранта точно измерено доплава третата триера. Натовариха се и на нея, след което отново поеха в открито море. Плаваха още два дни. Не се отбиха повече никъде: нито в Анхиало, нито в Месамбрия, нито в Ерите167 край устието на Панисос. Прескочиха Одесос, Дионисополис, Бизоне168.

Когато триерата се прилепи до кея плавно и леко, слънцето вече се скриваше зад белите хълмове на Дионисополис, разливаше върху стихналия западен залив на Тиризис аленото си зарево. Докато изнасяха отново товарите, безлунната нощ затисна морето. Тогава Лизимах извика при себе си Агар.

— Дойде и твоето време! — рече му той. — Води ни при подводната пещера!

Едва сега нещастникът проумя всичко. Затова, значи, го бе държал затворен базилевсът. Затова го бе отделил от всички хора — да не издаде някому скривалището. За да натика там, под водата, златото, което носеха. Защото само злато може да тежи така, както тежаха тайнствените сандъци.

Лизимах добави:

— Сега те правя малък заповедник. Само на тия наемници и на робите. После те чака още по-голяма награда. Царска. Таксиарх169 ще те направя.

Таксиарх, началник на цял отряд… На таксис170… Такова щастие клетият наемник не бе очаквал, не бе и мечтал.

Но и с награда, и без награда — Агар поведе дружината си. Какво друго можеше да стори, щом заповядваше базилевсът. От камък на камък, все под нависналата каменна грамада на Тиризис достигнаха познатото вирче.

Сколотът се съблече, взе в ръка една кожена торба, в която скри насмолена факла и огниво, после се гмурна в дълбочината. Опипом, защото през нощта водата изглеждаше като катран, след няколко напразни гмурвания най-сетне намери отвора. Запали факлата. Погледът му тозчас се закова в нишата. Златният ритон, за който бе рискувал живота си, заради който бе намерил тая пещера и бе претеглил всичко досега, стоеше непокътнат на мястото, където го бе оставил. Той закрепи факлата на стената с въздишка. Изплува на брега. Щеше му се да вярва, че базилевсът ще го награди добре.

Сам Лизимах организира пренасянето на съкровището. Трима роби — гмурци влязоха в пещерата, хванали краищата на три въжета. Разковаха сандъците и отвътре златните съдове бляснаха с матови сияния под бледото зарево на звездите.

Агар усети, че му се замайва главата при техния вид. Бе рискувал главата си само за един ритон, а тук пред него лежаха стотици ритони, блюда, хидрии, шлемове, колани, нагръдници, гривни, свещници. Идеше му да размаха меча и да се нахвърли срещу всички около него. Но не. Но го размаха. Уверен беше, още при първия опит щеше да бъде съсечен. Лизимах подбираше войници от различни племена, които едва се разбираха на явански. Не би могъл да се сговори с никого. Друго не му оставаше — да мълчи, да чака. Да изчака наградата на базилевса. Трохите. Да изчака още нещо — а само при мисълта за това дъхът му пресекваше — някога пак да се върне тук, на кораб ли, на лодка ли, и да си вземе толкова злато, колкото може да отнесе. Да заживее и той богато, охолно. Не като прост наемник.

На брега робите пълнеха кожени торби със скъпоценности, които биваха изтегляни под водата от другите роби в пещерата. После издърпваха опразнените торби, за да ги напълнят отново. И отново ония отвътре ги изтегляха пълни при себе си.

Тъй — цялата нощ…

Когато и последният товар изчезна под водата, изтокът посивя. Звездите взеха да бледнеят, а морето се уплътни, открои се от небето като лъснат до блясък сребърен поднос.

Лизимах направи знак на Агар да се приближи до него.

— Таксиархе! — рече му той със суров глас. — Никой друг освен нас не бива да знае това! Заповядай на хората си да избият робите! До един!

Агар изтръпна. Не можа веднага да схване смисъла на заповедта.

— Чуваш ли? — повиши глас Лизимах. — Или чакаш и теб да те сполети тая участ? За непокорство.