Отровният пръстен

Говореше по таврийски, както повечето от пиратите. Хората от тази страна бяха добри мореплаватели, отдавна разбрали, че с грабеж се преживява по-охолно, отколкото с рибарство. Допадаше им това поприще, допадаше на смелите им и жестоки сърца. Славата им се носеше навред, дори в тези безжалостни и свирепи времена. Говореха, че принасяли в жертва на своята кръвожадна богиня-дева всеки попаднал при тях чужденец, а главата му забивали на кол пред храма.

Скил се примири с участта си. Може би затова, че не знаеше другото, което знаеше Агар. Наведе покорно глава. Ала побратимът му не искаше да изгуби наведнъж всичко. Та за това ли се бе борил, за това ли бе рискувал живота си, честта си, заради това ли бе пожертвувал и рода си. Наистина, досега се бе надявал сам да отмъкне богатството на Лизимах, който дори не подозираше, че един от тези, които знаеха неговата тайна, бе останал жив. Не му се щеше на Агар да дели с другите това, що се следваше само нему. Ала сега, пред новата заплаха, реши друго. Прежали половината. Останалата половина можеше да му осигури всичко, за което мечтаеше: и вино, и момичета, и охолство.

Той блъсна разбойника, който опитваше да го отвлече към трюма, и се обърна към главатаря:

— Ако ме продадеш, няма да спечелиш много. Ще спечелиш, ако ме оставиш свободен.

При тези думи тавриецът се поколеба.

— Откуп ли предлагаш?

Агар усети прилив на надежда. И на дързост.

— Предлагам ти съдружие.

Пиратът едва се сдържа да не замахне с меча.

— Марш оттук, куче! — изкрещя той. — На мене ли, на Москон Неуловимия, предлагаше това? Знаеш ли кой е Москон? Москон сам си върши работата. Съдружници не търси.

Агар го изчака. И рече:

— Нека си поговорим, само двамата. Другите да се махнат.

И помощниците на главатаря, подушили, че ще падне плячка, доброволно се оттеглиха. Тогава пленникът пристъпи напред.

— Аз знам къде крие златото си Лизимах.

Очите на тавриеца се окръглиха, Дъхът му секна.

— Е! — усмихна се тържествено Агар. — Да си го поделим ли?

Алчният блясък в очите на Москон говореше по-красноречиво от всякакви думи.

Агар сподави въздишката си. Няма що. Пожертвува половината. Пък кой знае — имаше време. Защо през това време да не му хрумне нещо ново? И да запази и нея. Не му изглеждаше много хитър този див самохвалец.

В Лизимаховия стан

Троил нямаше време, пък и не мислеше да чака. Защото враговете нямаше да го изчакат. Трябваше ден по-скоро да стигне при Дромихайт и да го предупреди за зловещия заговор, за страшната заплаха, която грозеше него и цяла Гетия.

Лятото беше в разгара си. Селяците, приведени сред жълтите ниви, размахваха сърповете си и отмятаха ръкойка след ръкойка. По гумната покрай редките селца подранилите стопани вършееха разстланите снопи с коне и дикани, а отстрани жените и девойките отвиваха с лопати овършаното. В тия размирни времена трябваше да приберат колкото може по-рано родитбата и да я заровят в подземните ями. Защото размърда ли се войската, коя да е, може да опожари посевите и кръстците, може да отмъкне цялото още неукрито зърно. А с това зърно и при елини, и при гети, и при скити ще трябва да приживее и жетварят, и жена му, и челядта му до идното лято. С това семе трябва да засее наесен нивиците си.

Небето беше чисто и безоблачно. Може би цял месец не бе паднала ни капка дъжд и пръстта се бе нарязала от дълбоки, грозни пукнатини. Пътеката, застлана с няколко пръста прах, криволеше между натежалите жита и се губеше в далечината, размазана от трепкащата мараня. От време на време, при всеки полъх на вятъра по нея се надигаха прашуляците в тъмни калносиви повлекла, сякаш отдолу димеше невидима жарава.

Самотният странник, изкривен и прегърбен от лошо зарасналите рани, куцукаше по пътя. Изморен, изтощен от робското ядене и от убийственото въртене около мелничния камък… Вървеше. Само понякога, изрядко, спираше да изрони шепа жито от нависналите класове и отново поемаше напред, дъвчейки ги пътем. Другаде — да обрули няколко още неузрели диви круши и киселици. Мъчеше го жаждата. Безводна е и без това тая земя. А сега, в сушата, нийде се не мярваше ни речица, ни ручейче, ни локвица дори.

Наоколо се ширеше Тиризия, чужда, непозната. Ако беше в своя край, със затворени очи щеше да намери всеки от малобройните кладенци, дълбоки десетки човешки боя. Но тук чакаше пътеката сама да го отведе до водата.

Най-сетне привечер тя го отведе. Встрани от пътя стърчеше малък каменен пръстен. И нищо друго. От превъртяната му средина се спускаше надолу, сякаш бездънен, почти пресъхналият кладенец. Само това. Ни въже, ни мех за водата. А наоколо — пустош, никой, от когото да поиска въже и мех. В ямките на копитата на добитъка, идвал тук на водопой, се бе задържала малко мътна вода. И Троил отпи от нея. Нямаше избор. Тръгна пак. Легна да спи, когато нощта превали и луната потъна зад далечния кръгозор, а премалелите му нозе взеха да се спъват в неравностите на пътя и от това босите му пръсти се израниха до кръв.