Отровният пръстен

Още преди изгрев скочи на крака. Селяните бяха захванали отдавна жътвата, още по тъмно. По носиите им разбра, че бе напуснал Тиризия и сега преминаваше през страната на кробизите176. Разни носии, разни нрави, но близки, разбираеми езици — защото бяха все траки, като гетите, трибалите177, уздицензите178, одеситите; все потиснати, заробени от омразния Лизимах. Всички поглеждаха с надежда към Дромихайт, който, отстъпвайки тая част от Гетия, която се простираше на юг от Истър179, бе решил да укрепи Задистрийска Гетия, да я противопостави на Лизимах и на целия елински свят.

Самотен орач загрибаше с ралото си малка нивица, засята с бакла180. Така понякога траките торяха изтощената си земя, ако нямаха друга угар за разораване.

Троил се накани да свърне към орача, та да си изпроси къшей хляб, когато видя в далечината пушилката от препускаща насам конница. Неволно посегна към мушнатия в пазвата му пергамент. С тоя белег на челото, издаващ бягал роб, само пергаментът можеше да му даде път при потисниците.

В последния миг се поколеба. А не беше ли още по-добре съвсем да не ги среща? И той начаса се шмугна в близката конопена нива. Притихна сред извисените стъбла. Ала ония го бяха видели. Напразно се бе скрил. Само възбуди подозренията им, само направи пакост на стопанина. Двамина отбиха от пътя и прегазиха посева, изкараха с дръжките на копията си беглеца.

И там, задържал разиграния си кон, го посрещна Атробат, старият телохранител на Лизимах. Съгледал клеймото на челото му, той изсумтя:

— Ей, варварино! Кой е господарят, от когото си избягал?

Троил стисна юмруци. Ала овладя гнева си. Отдавна бе привикнал на обиди, на оскърбления. Откакто го смаза животът, откакто го отхвърлиха и боговете, и хората… Далеч от Гетия, която се бе отрекла от него, той можеше да бъде роб или пък бягал роб. Нищо повече. Само ако го приемеше отново Гетия, нещастникът щеше да се превърне отново в предишния доблестен воин. Само тогава.

И отвърна глухо:

— Аз бях роб на Агатокъл. Вече не съм. Чети! И извади свитъка от пазвата си. Подаде му го. Атробат махна с ръка.

— Не умея да чета.

— Тогава аз ще ти го прочета — добави Троил. — Агатокъл пише, че ми дава свобода. И ми позволява да се върна в Гетия.

Старият соматофиларх181 вдигна рамене.

— И Херакъл, когато е трябвало да се подпише, се е изпотявал — рече той, като че ли се оправдаваше. — Аз съм воин. Нито четенето, нито мисленето е за мен. Ще те отведа при базилевса. Той да отсъди.

И даде заповед на дружината си. Един метна примката върху врата на Троил, та го поведе подире си. Нещастникът се повлече след забързаната конница, като се препъваше и давеше от дигнатия прах. И само притискаше към гърди скъпоценния пергамент. Знаеше, в него беше надеждата му за спасение, надеждата му да изпълни дълга си. Да види отново и Меда…

Той самият не можеше да отдели едното от другото. Съвсем не допускаше, че сега Меда лежеше в агония, между живота и смъртта, в храма на Дионис при жрицата Орития, отнесена там по заповед на Агатокъл. Че може би никога вече нямаше да я види…

Скоро навлязоха в Лизимаховия стан, ограден с дълбок ров и гредоред от дебели дънери по тракийски образец, върху който се вееха знамената с изобразения върху, тях козел. Палатките вътре бяха разпънати тъй нагъсто, че помежду им едва оставаше място за коневръзите, където цвилеха и тъпчеха припряно на място конете. Макар и все още без война, армията беше на бойна нога. В размирна Тракия никой не знаеше кога се водят битки и кога е настъпил мир. По всяко време ту този, ту онзи племенен вожд се наежваше, нападаше някой гарнизон, превземаше някоя крепост — за слава, за плячка. И стратезите на Лизимах трябваше непрекъснато да ги усмиряват. Още повече сега, когато надигаше глава не някое си царче, а самият Дромихайт, най-мощният тракийски предводител, след като и бесите, и одрисите бяха преклонили глави пред победоносното им оръжие.

Зад гредоредите, по дървените кули над лагерните входове дебнеха тежко въоръжени часовои — хоплити182. В пълно бойно снаряжение, без да изпускат копията и мечовете от ръце, седяха пред палатките си бодърствуващите отреди. А останалите, свободните от наряд войскари в това време кърпеха дрехи, лъскаха с пясък брони и шлемове, точеха с брусове мечове и копия. В окрайнината на стана подтягаха лъковете си псилистите183 — стрелците, които се набираха от средата на бедняците и варварите. Благородните предпочитаха меча. Говореха, че и далечните римляни смятали стрелата подло оръжие.