Отровният пръстен

Но не се отказваше от решението си. Затова бе останал жив — да изпълни своя дълг. Едва тогава щеше да получи право да живее достойно. Или да умре достойно. Налагаше му се да приспи бдителността на пазачите, да се преструва на още по-немощен, отколкото беше. И да избяга. И то час по-скоро.

Това му се удаде чак на третия ден. Троил лежеше пред палатката, загърнат с вълнения химатий188, преструвайки се, че го тресе, докато в същото време следеше през полуспуснатите клепачи всичко наоколо. И най-вече двамата пазачи, които си намираха работа уж да чешат конете си на десетина крачки от него.

В същото време и Лизимах лежеше в своята палатка, затрупан с кожи и наметала, разтърсван от истинска треска.

Внезапно се чу конски тропот. През разтворената порта на стана влетяха трима изпратени конници и току пред Троил скочиха на земята, подхвърлиха поводите на посрещналите ги слуги, после с бързи крачки се запътиха към палатката на базилевса.

Такъв миг бе чакал гетът. С рязък замах той отхвърли химатия си и с един скок яхна най-близкия кон. Пришпори го. Животното скочи напред, блъсна с гърди воина, който посегна да го задържи, и префуча през вратата, преди да затръшват двете й крила.

Подире му избухна врява. Стражарите от привратните кули надуха роговете, задрънчаха мечове в щитове. Портата отново бе отворена и през нея излетяха десетина конника, успели първи да се опомнят. Подире им взеха да се източват все нови и нови отреди, изпратени да заловят на всяка цена беглеца.

Троил, отличният ездач, един от най-добрите сред гетите, летеше с все сили към север. Умееше той да изтръгне от коня си всичко, на което беше годен. За беда, когато го възседна, този кон, вече изморен, извървял дълъг път, почваше да забавя ход.

Ето, един преследвач почна да го застига преди другите. Повече по усет Троил разбра кога врагът метна копието си. И прилепна върху конската холка189. Острието профуча над приведения му гръб, без да го засегне, и се заби в земята пред него. Само с едно пресягане гетът го грабна, обърна се, запрати го назад. Не погледна повече, нямаше време за това. Ала разбра по изоставащото топуркане на следващия го кон, че бе улучил — че част от предишната сръчност вече се бе върнала в мускулите му. Тази неочаквана развръзка смути за миг враговете, даде му малка преднина. Толкова, колкото да достигне реката. Конят не спря пред стръмния бряг, продължи по склона надолу, като се свличаше ведно с цяла лавина пръст и облак прах.

Последваха го войниците, обсипвайки го със залпове стрели.

Истър се стелеше пред очите му притихнал, наподобил стопена мед, разлята отсреща в далечината в множество пресъхващи блата като захвърлени нажежени щитове.

Докато стигне до водата, мракът затисна света. И далечния бряг, и причернялата река. Враговете му не спираха. Някои коне се премятваха, отхвърляха от гърбовете ездачите си, пропадаха надолу ведно със сринатите преспи пръст, ала останалите не отстъпваха. Догонваха го със стрелите си.

Ето, беглецът достигна брега. Скочи направо във водата, обрасла в плитчината с рядка тръстика. В този миг ги обсипа същинска смъртоносна градушка. Конят и ездачът изчезнаха под водата.

Преследвачите се стълпиха върху тинестата прибрежна ивица със заредени лъкове и приготвени копия. И видяха, животното изплува, сви към сушата, излезе от водата и се отръска.

А от ездача — ни помен.

Дълго се взираха те в реката — Троил не се показа вече. Изчезна. Дълго се въртяха още наоколо в нерешителност. Най-сетне, превързали другарите си, наранени при падането, обърнаха конете назад, уверени, че дръзкият гет бе загинал.

Гибелната страст

Корабът пристана на кея рано сутринта, след като бе пътувал спокойно в тихо като езеро море. Кристалните вълни припляскваха лениво в подножието на отвесната скална грамада на Тиризис190. По камъните, облепени с морски жълъди, а под водната линия накичени с полюшкващи се при всяка нова вълна водорасли, пробягваха криви раци, които щапукаха уплашени да се намъкнат из междините. Още сънливи, чайките дремеха, кацнали във водата. Рибарите бързаха да навлязат в морето с утрешния бриз, за да разставят навреме парагадите.

Царица Арсиноя, облечена с дълъг снежнобял хитон, препасан през кръста, с преметнат през дясното рамо разкошен химатий191, натопи бронзовото си огледало в съд с вода, за да стане по-лъскаво, и се погледна. Оправи прическата си, нагласи златната диадема, обсипана със скъпоценни камъни, разтърси с изящно движение тежките обеци на ушите си, разгледа гривните и пръстените, с които бяха отрупани ръцете й. Очите, начернени по източен обичай, издадоха доволството й. Тя махна с ръка и робините отстъпиха назад, сториха й път.