Отровният пръстен

Щеше й се да отпочине от дългия път, след всичко преживяно. А не можеше да си намери място. Срамът, огорчението, мъката стягаха сърцето й с ледени пръсти. Не й даваха покой, гонеха я като звяр в клетка от ъгъл на ъгъл.

Накрай тя се реши. Без да прати вестител, без да изчака отговора на жрицата, царицата излезе навън, придружена от две робини и малък отред златообковани ефеби195.

Когато пристъпи в храма, оставила отвън свитата си, зад олтара нямаше никой. Старият жрец беше полегнал на хладина, а ясновидката се бе прибрала в своята килия да нагледа оставената под нейните грижи самоубийца, която вече няколко дни лежеше безчувствена, без влошаване, но и без подобрение, нейде по средата между живота и смъртта.

Нали беше малък град Тиризис, все още нямаше свой храм Асклепи, нямаше жреци на Асклепи. Ала и без тях болните намираха помощ и изцеление. Та то кажи-речи всеки по-стар тракиец е лечител. Имаше си Тиризис вече и жрица Орития, веща в гаданията, още по-веща в умението да лекува с билки и с магически думи. Тъй при нея ходеха всички: и когато заболееше тялото — за билки, и кога се измъчваше душата — за съвет и предсказание. Пред оракула и пред лечителя излива всеки душата си, и знатен, и незнатен затова нямаше нищо скрито за Орития в Тиризис.

Докато наливаше насила в устата на Меда лековитата отвара, шепнейки заучените заклинания, в килията й влезе задъхан старият жрец и й пошепна развълнуван:

— Дошла е царица Арсиноя!

Орития притвори доволна невиждащи очи. Идваха един подир друг. Най-първо Агатокъл, сега Арсиноя. Щеше да дойде и Лизимах. Мрежата се стягаше. Наближаваше часът. Тя нямаше да го пропусне. С всички средства, с всичко, което умееше, трябваше да постигне отмъщението, да срази врага. По-добре късно, отколкото никога! И с отрова, и с клевета, с подстрекателство и интрига, с лъжа и коварство. Орития, също като Пандора196, беше отворила зловещата си кутия и беше пуснала всички злини срещу Лизимах. Като гъмжило от змии. Все някоя от тях, поне една щеше да го стигне, щеше да го клъвне в сърцето.

Тя се изправи. Тръгна уверено по стръмната каменна стълба. Нямаше нужда да опипва пътя си. Познаваше го по-добре, отколкото ако го виждаше с очи. Изкачи се тихо, безшумно като сянка.

Умислена в своите грижи, Арсиноя не я видя как се измъкна иззад завесата и застана зад жертвеника.

— Кажи, царице! — проговори Орития с глух глас, от който тя трепна. — За какво си удостоила с посещението си незначителната богослужителка?

Арсиноя се поклони леко, както подобава на сана й.

— Славата ти, свята жрицо, се носи по света. Дойдох да се възползувам и аз от дарованието, с което са те сподобили боговете. Всеки смъртен жаднее да надзърне в бъдещето си. Отмести за малко и пред мен завесата на тайната!

Сляпата вече беше готова с пророчеството си. Отдавна дошли роби й бяха разказали мълвите за царския дворец. А само преди половин час една робиня й бе предала дума по дума разговора между Арсиноя и Агатокъл.

Тя изчака посетителката да излее жертвеното вино върху олтара и да се поразсее избухналият дим, след което заговори със задгробен глас:

— Аз виждам това, което вие не виждате. Не тялото, а душата. Не действието, а причината. Вътре, в същността. И напред, в предстоящето. Вашият поглед е препречен от действителността. На моя поглед не пречи нищо.

Царицата, изчакала почтително думите й, запита?

— Кажи ми, благословена! Открий съдбата ми! Какво очаква мен самата, каква е ористта на децата ми?

Прорицателката стоеше сред благоуханните димни кълба с прострени нагоре ръце и широко разкрити слепи очи:

— Аз виждам! Виждам! Младостта младост дири.

Наистина, сърцеведка беше Орития. Макар и сляпа, проникваше дълбоко в душата, в най-потайните й кътчета. Арсиноя не откъсваше поглед от устните й, които продължаваха да мълвят в някакъв унес, в трескаво бълнуване, за чужд човек непонятно, дори нелепо, но за Арсиноя разбираемо, ясно като божествено откровение. Сякаш разговор насаме със себе си.

— Аз виждам Йокаста — мълвеше Орития. — И до нея Едип197. Едип протяга ръце към Йокаста, към своята майка и съпруга…

А знаеше сляпата жрица. Думите й улучваха безпощадно целта, както стрелец пронизва излетялата от тревата яребица. Усещаше го по задъханото дишане на Арсиноя. Слепите имат толкова сетива и толкова необясними прозрения за истината, която не могат да видят. Арсиноя беше разбрала и тоя й намек, досещаше се кого наричаше Едип и кого Йокаста. Едип беше убил баща си и се бе оженил за майка си. Арсиноя също беше майка, макар и мащеха на Агатокъл-Едип. И чакаше Орития. Това коварно подшушване можеше да предизвика в непонятните душевни дълбини на незадоволената царица най-чудовищни мисли. Но каквито и да бъдеха те, все щяха да бъдат в ущърб на Лизимах.

Веднъж започнала, Орития бързаше да довърши започнатото. Привидно все по-отмаляла, олюлявайки се, тя продължаваше да говори, по-право да шепне. Но беше сигурна, че тоя шепот проникваше по-дълбоко в сърцето на Арсиноя, отколкото ако й го крещеше:

— Аз виждам… Виждам царски скиптър над твоето потомство.

И повтори: