Отровният пръстен

След два дни стигнаха тирсиса204 на Дромихайт. Без да ги спре някой, защото разказвачите и певците имат достъп всякъде, двамата влязоха в крепостта, седнаха на малкия площад и запяха. Събраха се край тях слуги и войници.

Троил дърпаше привидно унесен струните в съпровод с тъжната песен, що редеше слепецът, а единственото му открито око шареше зорко, оглеждаше всичко, което ставаше наоколо.

Ето, Дромихайт излезе от крепостта, поведе коня си към изхода. И на минаване покрай певците, когато той намали крачките си, за да чуе думите на песента, Троил му пошушна:

— Царю, аз съм! Троил! Нося ти важна вест.

Дромихайт го изгледа слисан, сякаш видял възкръснал мъртвец.

— Никой да не разбере! — добави Троил. — Повикай ни в кулата. Уж да ти попеем.

Дромихайт разбра. Спря се. И рече с висок глас:

— Много песни съм слушал. Такава не съм. Я влезте вътре! Да чуя цялата!

Тръгна обратно, последван от певците. Влезе в широката зала. Скромен владетел беше Дромихайт. Съзнаваше, че е израсъл от беден народ. Не му подхождаше разкошът, който си позволяват одриските и беските царе. Не носеше като тях златен алопекидес205 от лисича кожа, украсен със скъпоценности; не бяха позлатени еленовите му ботуши; нямаше златен нагръдник и златни гривни. И мечът му беше прост като на обикновен воин, каквито бяха и дрехите му. Скромна беше и уредбата на тирсиса му. Стените — от камък. Рогозки от шарен папур, оплетен в различни образи, застилаха стените и пода. В средата стоеше груба дъбова маса, около която бяха наредени пънове вместо столове.

— По-напред се нахранете! — досети се нещо Дромихайт. — Идете в кухнята.

И когато двамата тръгваха нататък, поведени от слугите, той внезапно ги спря:

— Я по-младият да остане! Да го питам откъде иде, какво е видял по пътя. После ще си навакса пропуснатото ядене.

И когато двамата останаха сами, скочи, та го прегърна:

— Казвай, Троиле! Какво преживя, брате?

Троил отвърна:

— По-важно е другото.

И му предаде дума по дума подслушания разговор между Золтес и Агатокъл.

Дромихайт едва го дочака да свърши и скочи, почервенял от гняв и възмущение.

— Ей сега ще измъкна тоя злодей от бърлогата му! И ще го съсека на място!

По примера на древния Залмоксис, всички върховни жреци живееха в скривалища, невидими за простосмъртните, пред които се явяваха в изключителни случаи — когато станеше потребно да им предадат непосредствено волята на бога. В подземие, охранявано от неподкупни жреци-воини, живееше и Залмодегик. И всеки опит да бъде измъкнат оттам заплашваше да прерасне в междуособица.

— Не е ли по-добре друго? — предложи Троил. По време на пътуването си бе успял да обмисли всичко. — Не е ли по-добре да отпратиш Битус и Тарула, неговите хора, с важна задача при Лизимах? И там, на границата, да ги задържиш. А ти да хванеш Золтес, да го поразпитаме. Може да издума още нещо. И да ни послужи за свидетел пред събранието на мъжете.

Безспорно беше по-разумно. Дромихайт го възприе начаса.

Тогава Троил сметна, че може вече да запита и за другото — онова, което владееше непрекъснато мисълта му, без да го изрече. Защото в такъв важен разговор нямаше място за жени, за любов.

— А Меда? — рече тихо той. — Къде е Меда?

Дромихайт сведе поглед.

— Няма я.

— Как така я няма?

— Изчезна. Залмодегик я отредил за робиня. Но в бурята тя избягала от ямата. И толкоз. Ни вест повече…

Нещастният съпруг стоеше слисан, сякаш поразен от гръм. Сърцето му беше замряло. Очите му се изпълваха със сълзи. Ала не. Нямаше право да се отпусне. Да заплаче за жена си. Та при траките жената беше все едно робиня. Загуби ли една, ще си купи друга.

А знаеше, макар и да не го признаваше никому, че за него Меда беше единствена.

Той стисна юмруци. Сега беше длъжен да се справи със Залмодегик. Ала после, след като го обезвредеше, щеше да помисли и за себе си. Света щеше да преобърне, но щеше да я намери…

Дромихайт отправи Троила в едно тайно помещение, където никой друг освен него нямаше достъп, и прати стражи да доведат Золтеса, който наскоро се бе върнал от търговските си работи.

Някой редовно уведомяваше Дромихайта за намеренията на Лизимах, а той все не можеше да разбере кой е. Уведомил го бе и за подготвения срещу Гетия поход. Съвсем безвъзмездно. А такива ценни сведения не се дават току-така. Какво ли целеше непознатият — помагаше ли на Дромихайт, подвеждаше ли го или играеше своя игра? И за Золтес го бе известил — че се е срещал с Агатокъл. Само това — нищо повече. Изглежда, не бе чул това, което знаеше Троил. А самият Золтес, след като се върна, види се, да се предпази от всяко подозрение, бе казал сам, че е ходил при Агатокъл и той му дал разрешително да търгува из цялото бащино му царство.

Не бе и допускал подобна низост царят, затова бе повярвал. Ако беше стигнал до него Раскопор, пратеникът на Троил, ако бе му предал думите на Троил, Дромихайт щеше да постъпи другояче. Но Раскопор бе загинал случайно, нападнат от тур206 в гората. Чак сега Дромихайт разбра — не е било случайно. Убийците бяха обезобразили тялото му, за да изглежда намушкан от тур.