Отровният пръстен

Стана. Закрета, сгърчен от болка, надолу по течението. Смътен спомен го влечеше нататък в надежда да намери лодка, за да премине с нея отвъд.

Чак по обяд брегът се снижи, превърна се в малка, залята до половина от пресъхващо блато низина. И точно в средата на блатото се издигаше, като на кокили, дървено наколно селище.

Троил достигна самия бряг по напуканата като натрошени паници пресъхнала тиня.

На тераската пред колибите няколко жени мелеха жито в хромели, други разпалваха огнищата си, трети перяха. Покрай тях пълзяха малките им деца, вързани за крачетата, за да не паднат във водата.

Врагове или приятели? Троил знаеше, бяха гети. Но сега, в тия времена, то не стигаше. По-важното беше дали старейшината им дружеше с покорителите. Тогава начаса щеше да им го предаде.

Нямаше друг избор. Размаха ръце и се провикна. Ала скоро разбра, че е много слаб гласът му, че няма да го чуят. И реши да чака, докато някой от селището сам слезе на брега. Наистина, скоро една лодка се отдели от колибите. Троил побърза да я пресрещне. Щом го видя, наколникът вдигна копието си, но като се убеди, че е безоръжен, приближи поуспокоен до него.

— Кой си ти? — извика лодкарят отдалеч.

Троил отвърна:

— Гет! Избягал роб.

Рискуваше много. Но нямаше как да се скрие. Белегът върху челото му го издаваше. Пък и друго — това все беше по-малко опасно от признанието, че бяга от самия Лизимах.

— Какво искаш? — запита човекът. Беше млад, рус момък.

— Лодка. Да стигна отсреща. Отвъд Истъра.

Момъкът се подвоуми малко, после изведнъж реши:

— Влизай!

Троил не дочака втора покана. Лодкарят натисна веслата, подкара към тесния проток, който свързваше блатото с реката, обрасъл с избуял папур, чиито кафяви вретена повече приличаха на бухалки, отколкото на цветове. Само човек, роден и израсъл в тоя пущинак, можеше да се оправи в лабиринта на плитчините, коварните капани от тиня и преплетена растителност.

— Тръгнал бях да си насека три кола. Ще се женя…

Троил знаеше обичая на наколниците. За всяка жена строят отделна колиба, а за това са нужни три нови кола. Все едно данък за брак. Останалото построява цялото село.

— Да ти помогне Бендида200! — благослови го Троил.

И замълчаха.

Мълчаха през цялото време, докато прекосяваха голямата река. За да не гневят духа й.

И когато стигнаха на левия й бряг, след като Троил стъпи на сушата, вече на тръгване, лодкарят му подаде торбата си, в която имаше парче хляб, буца сирене и печена риба.

— Повървиш ли на север, ще стигнеш до ктистите201.

Той натисна греблата. И едва отделил лодката от брега, му подвикна усмихнат:

— Кажи на Дромихайт, че повече не можем да траем под голокраките!

Троил му махна приятелски с ръка, доволен. Едно дружеско наколно селище в гърба на врага може да свърши хубава работа. То издържа дълга обсада като най-яка каменна крепост, защото до него може да се проникне само с лодки, а те са лесен прицел на бойците, скрити зад дървените колиби; защото вода, от липса на която падат другите крепости, тук колкото искаш; защото и риба — колкото искаш. Пускаш рибарския кош направо през дупката в пода на колибата и го издърпваш пълен.

Троил седна да похапне. Оттатък оставаше поробена Гетия. А тук вече почваше свободна Гетия. Ала заплахата за него сега не беше по-малка. Залмодегик не беше по-малко опасен от Лизимах. Паднеше ли му в ръцете, жив нямаше да се измъкне.

Щом се нахрани, тръгна отново. Свечеряваше се, когато навлезе в общежитието на ктистите. „Ктисти“ — това значи „чисти“. Те нямат имот, нямат богатства, нямат жени и деца. Живеят общо, работят общо, хранят се общо. Не ядат месо, не пият вино, не убиват нито хора, нито животни. Само се молят на Залмоксис202, трудят се и помагат на хората.

Посрещнаха го като брат. Всеки, който се нуждае от помощта им, е техен брат. Нахраниха го с варен булгур, напоиха го с прясна вода. Дадоха му място за сън в една издълбана в пръстта землянка, където той влезе през дупката отгоре, що служи и за комин. Ктистите бяха и лечители. Промиха му раната с някаква отвара, наложиха я с билкови корени, дадоха му да пие друга отвара.

И на заранта той се почувствува почти здрав. Тозчас тръгна на път, след като напълниха торбата му с хляб и лук.

Настигна из пътя един сляп просяк, който тътрузеше крака из праха под тежестта на мъката и годините си, помъкнал на рамо торбата и магадидата203 си.

Троил прецени начаса. Така би могъл да се промъкне незабелязан. Кой ще вземе да занича под дрипите на странствуващ разказвач?

И заговори с просяка. Пое да му носи товара. Превърза с парцал едното си око, намаца с орехова шума страните си, та да изглежда още по-отслабнал, неузнаваем. Тръгна редом с него. И във всяко село, в което спираха слепият и едноокият, Троил засвирваше с магадидата, а старецът занареждаше с гъгнив глас отдавна забравени напеви за герои, прославили Гетия и себе си с неповторими подвизи.

Не беше благородник Троил. Ала като благородник го бе изучил баща му — да воюва, да говори хубаво, да свири на магадида.