Отровният пръстен

Свежа и хубава като утринта, Арсиноя излезе от каютата. На палубата вече стоеше готова разкошна носилка, до която бяха коленичили четирима роби. Изчакали покорно господарката си да се нагласи в леглото, те я вдигнаха върху яките си рамене и тръгнаха по спуснатото мостче към брега, където я посрещна с почтително мълчание фрурархът192 — началникът на крепостта със свитата си. Арсиноя само им махна приветствено с ръка през леко отметнатата завеска и даде заповед на робите да продължат, без да спират, последвана от целия ескорт.

Пътят криволичеше и се издигаше плавно нагоре към платото. Отстрани, навред, където бяха успели да се сместят, се тълпяха мъже и жени, рибари, земеделци и роби, любопитни да видят своята царица, славата за чиято красота бе стигнала и тук.

Най-сетне шествието мина през градската порта. Стражите отпуснаха към земята копията си за почест, както пред базилевса. Носилката продължи, като се поклащаше над главите на множеството.

Ето и чертогът! Колко скромен, неподобаващ за един базилевс й се стори той на нея, дъщерята на Птоломей, свикнала с разкоша на Изтока, свикнала да бъде оградена с великолепие и с хора на изкуството. Пък не само тоя. И другите дворци на скъперника Лизимах също бяха строени скъпернически, сякаш не царски покои, а войнишки станове, в които Арсиноя тъгуваше за родната Александрия, за топлината и уюта й, за прекрасния остров Фарос, където бе мечтал да прекара остатъка от живота си самият Александър и където почиваше прахът му.

Ала недоволната гримаса върху лицето й се разсея мигновено, преля в очарователна усмивка, щом зърна застанал сред залата заварения си син Агатокъл. Почти половин век беше по-стар от съпругата си Лизимах. Дори неговият син Агатокъл беше почти два пъти по-стар от мащехата си. Едновременно и мащеха, и балдъза. Нали нейната доведена сестра Лизандра беше съпруга на Агатокла?

След обичайните дворцови приветствия, след като слугите и робите напуснаха залата, Агатокъл смръщи вежди.

— Царице, не знаеше ли, че баща ми не е тук? Че подготвя нов поход?

Сякаш невидяла гневния му израз, Арсиноя отвърна многозначително:

— Тъкмо затова…

— За какво? — пресече я грубо Агатокъл.

Почти тъй грубо като него и тя отговори:

— За тебе!

И в неудържим порив понечи да го прегърне. Ала той я спря насред път с леден глас:

— Опомни се, царице! Не гневи Хименея193! Забрави ли коя си ти? И кой е твоят съпруг?

Очите й блестяха. Устните й шепнеха задъхани:

— Не съм забравила. И това е моето нещастие. Никой не ме попита, когато баща ми ме продаде на твоя баща. И няма да му простя това! Никога!

Наистина, нямаше да му прости, че я бе пожертвувал заради политическите си кроежи. Тикнал я бе в ръцете на един старец. Какво от това, че беше базилевс?

Тя не искаше базилевс, искаше нежност и ласки. Жестоко бе постъпил Птоломей. Уж бе облагодетелствувал нея, като я бе направил жена на цар. А всъщност я бе унизил, предпочел бе Лизандра. Защото й бе отредил млад, хубав мъж, престолонаследник. И когато умреше Лизимах, което можеше да се случи всеки миг, Агатокъл щеше да стане базилевс, а Лизандра — царица, докато Арсиноя тогава щеше да бъде само бивша царица. И бъдещ базилевс щеше да бъде синът на Лизандра, не на Арсиноя. Агатокъл пресече гневните й мисли:

— Така е отредила Съдбата. Станалото не може да се отмени!

— Може! — извика тя поривисто. — Ако го поискаш ти.

Отдавна Агатокъл отблъскваше греховните намеци на своята млада мащеха. Но чак това не бе допускал — че ще дойде тук, когато ги няма и Лизимах, и Лизандра.

— Какво ще си помислят хората? — подхвърли ядно той.

— Аз имам оправдание. Дошла съм за прорицателката.

— Делфийската Пития194 ти беше на пътя.

— Тази надмина славата на Делфийката. И ще отида, ще я питам. За мен. И за теб. За бъдещето. За общото ни бъдеще.

— Тогава върви! — сопна се Агатокъл. — Но само за себе си! Не за мен. И се прибирай у дома си! Тиризис не е столица. Тиризис е бойно гнездо.

Обърна се рязко и тръгна към изхода. На прага, вече посегнал да отметне завесата, той рече:

— Уважавай баща ми! Уважавай и себе си!

Тя почти изплака подире му:

— Аз искам любов, не — уважение?

После се хвърли върху леглото, захлупи се по очи, разплакана от гняв и обида.

Но скоро се опомни. Надигна се. Отвън, при всеки полъх на вятъра, нахлуваше обикновената градска глъчка. Носеше се приглушеното пеене на грънчарите, с което измолваха от боговете благосклонност, та да се изпекат по-добре амфорите им. От пазарчето на роби долиташе плачът на изкараните за продан нещастнички и разделените от майките им деца.

Арсиноя плясна с ръце и робините й, сякаш досега скрити под земята, само чакали повика й, притичаха, за да коленичат пред нея — всяка със своето задължение: една с гребен, друга с огледало, трета с четчица за мазила и чернила. Избърсаха лицето й, наръсиха я с благовония, оправиха одеждите и накитите й. После я придружиха до отредените й покои в гинекея — женското отделение на двореца.