Новодошлите, прекосили целия стан, спряха в средата, където се издигаше най-личната палатка. Ярко червена. На дървен стол под навеса пред нея седеше сам базилевсът, облечен както всичките си етери184
в броня, шлем и наколенници, които още повече подчертаваха могъщото му телосложение. Ала изгледът му беше различен. Изгубил бе предишната си горда осанка Лизимах. Лицето му бе пребледняло, раменете му потръпваха, разтърсвани от треската. Устата му дишаше полуотворена, задъхано. Трескави горяха и зачервените му очи. Смутен изглеждаше базилевсът — та той никога преди това не бе боледувал…Атробат пристъпи към него. Поздрави с отсечено „Хайре!“
После му каза няколко думи, ала Троил не ги чу. Лизимах вдигна към челото си ръка, на която блестеше разкошният златен пръстен. Двама стражника отведоха пленника пред него.
— Веднъж ти спасих живота — рече базилевсът, — макар че заслужаваше да те блъснат в морето. Сега пък ти ще ми помогнеш!
Троил, едва изчакал думите му, извади пергамента и пристъпи да му го даде.
— Агатокъл, твоят син, ме освободи.
Лизимах погледна свитъка.
— Та аз не те лишавам от свобода. Искам само да ми помогнеш.
Троил не знаеше, че тази мисъл беше хрумнала на базилевса в момента. Не знаеше, че доскоро Лизимах разчиташе на един от телохранителите си гет, един от най-преданите му хора, с надеждата, че този гет, както покорно се бе сражавал заради заплатата си със скити и наемници на Селевк, покорно щеше да го отведе и в родната си Гетия. Ала не бе познал. Досетил се какво ще искат от него, решил да не вдига меч срещу братята си по кръв, гетът бе предпочел да зареже и служба, и хляб, и охолство и да избяга. Него именно търсеше Атробат с дружината си, когато случаят го срещна с Троил.
Снощи пък някакъв друг гет сам бе подирил базилевса. Да му предложи услугите си. Защото ненавиждал Дромихайта. Защото Дромихайт не му зачел воинската доблест. И други вместо него приближил до себе си. На какво ли не е годно накърненото честолюбие? Готов бил на всичко да отмъсти на Дромихайт — и да преведе базилевса през цяла Гетия, и да му каже каква е бойната сила на гетите, и къде е съсредоточена, и откъде може да бъде обходена. Ала на Лизимах му се досвидяха жълтиците, що му поиска предателят. Пък и все очакваше водачите, които щеше да му проводи Залмодегик. Не смяташе, че е дошло времето да пръска парите си, отредени за Голямата цел. Когато дойдеше това време, щеше да ги даде — тъй както умееше и Александър, и Филип. Дори по-щедро от тях. Не особено опасен противник му изглеждаше Дромихайт. Не заслужаваше ни златни подкупи, ни толкова силна войска, колкото щеше да пожертвува за Голямата цел — когато Лизимах щеше да премери сили със Селевк и останалите диадохи185
. Затова му отказа златото. Може би и заради друго — раздразнен беше от треската. Заповяда да го измъчват. Ала упорит излезе гетът. Нищо не издаде, умря при мъченията. Троил премисли дълго, преди да отговори:— Как мога да ти помогна аз, базилевсе? Някакъв роб.
Един ефеб186
приближи до Лизимах, каза му нещо тихо. Тогава Лизимах стана.— Ето как! Когато ти спасих живота, аз не подозирах кой си. Току-що го научих. Разбрах, че си пострадал от гетите. Предлагам ти дружбата си. Ти си изгоден от Гетия. Аз ще ти я върна. И чест, и сила.
Троил го погледна изпод вежди.
— Какво ще поискаш в замяна на това?
— Много малко. Да преведеш войската ми като добър пълководец оттам, откъдето Дромихайт не я очаква.
Троил вдигна очи.
— Ако откажа?
Лизимах отпусна уморено ръце.
— Не те съветвам!
И посочи с очи разголените палачи с извадени мечове, които приближиха заплашително. После прибави:
— Покажеш ли се усърден, заслужиш ли доверието ми, съдбата — Тихе187
може да нареди тъй, че ти да седнеш върху трона на Дромихайт. И после двама приятели, ти и аз, да редим съдбините на две приятелски царства.Нищо не му струваше да обещава онова, що вече бе обещал на Залмодегик. На предателите се обещава всичко, а после не се изпълнява. Още от Александра бе усвоил това изкуство, който пък го бе научил от Филипа.
Троил премисляше трескаво. Ако откажеше с достойнство, главата му щеше да отхвръкне начаса. Не се съмняваше в това. Ведно с него щеше да загине и тайната му. И никой нямаше да предупреди Дромихайта. Трябваше ли тъй безразсъдно да погуби и себе си, и Дромихайт?
Със стиснати юмруци той отвърна решително:
— Добре! Да вървим!
Лизимах поклати глава.
— Още не! Когато му дойде времето.
Развързаха го веднага. Отведоха го да се нахрани.
Преоблякоха го като Лизимахов войник. Дадоха му право да се движи навсякъде свободно. Но той виждаше — само привидно свободно. Винаги подире му вървяха като сенки двама здравеняци, които не го изпускаха от поглед. Не би могъл да се пребори и с двамата, и то сега, тъй обезобразен, осакатен от получените рани.