Отровният пръстен

Агар се просна на пода, оваля се в полазилата към него кървава локва, отпусна се неподвижно. Смеси се с другите трупове.

Добре, Скил не го уби сега. А после? Сега единствен Скил можеше да помогне. Никой друг. Побратимът ти е длъжен дори да умре, но да те спаси. Тъй изисква законът — загине ли единият, да загине и другият. Пред мисления му поглед премина целият им живот. Още от малки момченца, когато играеха пред шатрите с черепите на убитите от бащите им врагове. И надуваха свирките си от пробити човешки пищяли. Заедно израснаха; едновременно сразиха първите си неприятели, с чиито скалпове украсиха юздите на конете си; заедно направиха от черепите им винените си чаши, с които общото събрание на мъжете им признаваше воинското право. Тогава решиха да се побратимят, със свещения обряд да скрепят дружбата си. Пиха от смесената си кръв в деня, когато в чест на победата над таврите жреците енареи принасяха в жертва на бога Акинак172 върху купата смет всеки стотен пленник…

И чу думите на Скил:

— Щом те хвърлят във водата, изплувай до лодката зад триерата! Не се качвай! Само се дръж за нея! Аз ще дойда…

После се присъедини към другарите си, които приключваха кървавото изтребление.

И когато всички стонове пресекнаха, палачите изритаха труповете в морето. После се прибраха в кубрика.

През цялото време триерата не бе забавила ход. Гребците, съвсем безучастни, сякаш не чуващи глъчката на клането, продължаваха да размахват веслата.

Щом падна в морето, Агар опита да остане под повърхността колкото може по-дълго, за да не го забележат от кораба. Когато изскочи над вълните, триерата вече бе отминала и той се бе изравнил с вързаната отдире й лодка. Едва я догони. Хвана се за борда й и се прикри зад нея.

Остана така увиснал във водата до вечерта. Лятото отдавна бе настъпило; отдавна не бе вилняла буря, която да изкара студените слоеве от дълбочините. Въпреки това скоро се вкочани. Зъбите му тракаха от студ, цялото му тяло потръпваше като в люта треска.

Настъпи нощ. А от Скил — никакъв знак. Допуснал, че вече никой няма да го види от борда, Агар опита да пропълзи в лодката. Не успя. Останал бе съвсем без сили. Струваше му се, че всеки миг може да загуби съзнание. И ведно с това да изтърве и лодката, и Скил, и спасението.

За нищо друго не му оставаше сила. Само за молитва. Към Фагимасад173, сколотския бог на морето. Обещаваше щедро Агар всякакви жертви — не само риба, не само бикове. Обещаваше и първия си боен противник, когото щеше да срази. Само да му даде сила, та да се спаси и тоя път. Да го предпази от зиналата под него ледена бездна.

Пред очите му тъмнееше. Просветваше за малко, колкото да види, че нищо не се е променило, и отново изпадаше в своя мъчителен полусвяст.

Но сега вече не бе същото. Нещо бе станало. Агар лежеше в дъното на лодката, а отгоре се бе привел другарят му и разтриваше премръзналото му тяло с яките си ръце. После го облече в своите дрехи, а той остана гол в хладината на нощта, докато мокрите дрипи на Агар съхнеха, проснати на бака.

Триерата вече не се виждаше. Ясно, Скил бе отвързал лодката. И враговете бяха отминали в тъмнината. Сега двамата бяха сами в морето. Спасени. Макар без вода и храна. Но живи? И свободни.

— Рекох си, че си ме изоставил — пошепна Агар.

Скил обърна към него глава.

— Аз имам само един приятел. Който ги има много, е като блудница.

После добави:

— Сега да спим! Утре ще ни трябват повече сили.

Заспаха начаса, смазани от изтощение и от всичко преживяно, полюлявани от леките поклащания на вълните, които припляскваха сънливо о борда.

А когато се събудиха, видяха, че боговете им бяха изиграли нова шега. Неблагосклонен се оказа Фагимасад. На двадесетина разкрача от тях се поклащаше върху вълните тесен дълъг кораб. Но не търговски. Търговските са кръгли и къси. Тъй тесни са само военните, които трябва да порят лесно вълните. И пиратските. Скил я позна. Миопарона174 — малък боен кораб. С един ред гребла. Кратка му беше службата във флотата, но все бе понаучил нещичко. Насреща им стоеше истинска пиратска миопарона.

Морските разбойници грабят търговските кораби, вземат пленници за откуп. А когато пленникът няма пари, продават него самия. Сега и двамата, и Скил, и Агар, нямаха пари. Значи щяха да ги направят роби.

Скил погледна към веслата. Ала преди да посегне към тях, корабът ги доближи, от борда му се протегнаха две сариси175 — дълги копия с куки накрая, които в цепиха лодката и я придърпаха. Няколко чифта яки ръце поеха двамата бегълци, та ги измъкнаха на палубата. Овързаха ги начаса. И ги отведоха на кърмата, където ги очакваше навъсен и суров едър мъжага с червена като огън брада.

Той дори не ги попита. Само ги измери с присвити очи и изръмжа:

— Скити! Не чакайте откуп за тях! Ами веднага на веригата! За продан!