Отровният пръстен

Сколотът го знаеше. Суровата Лизимахова дисциплина беше успяла да внуши във волното му варварско съзнание тази истина — за неподчинение наемникът плаща с главата си. А той ценеше своята глава. Тутакси събра войниците си и им предаде царската заповед. И царската закана. Видът на Лизимах, застанал на скалата над тях, огромен, широкоплещест, с мускулеста десница, опряна върху тежкия меч, с грозна решителност върху суровото лице, уби у тях всяко колебание.

Преди още нещастните роби, налягали задъхани върху обливаните от вълните камъни, да се опомнят, върху им се изсипа облак стрели. Неулучените от първия залп и по-леко ранените скочиха в ужас да се спасяват. Едни побягнаха нагоре по скалите, други се метнаха във вълните, всеки където се чувствуваше по-сигурен. Ала вторият откос ги настигна насред път. Войниците бяха отлични мерачи, попаденията, им — безпогрешни.

Базилевсът стоеше над тях като някакво жестоко, безчувствено божество.

— Изхвърлете труповете!

Наемниците изпълниха и тая заповед. Източното течение, което минаваше току до носа, пое безжизнените тела и ги понесе навътре в морето. Водните плиски измиха кръвта от скалите.

Убедил се, че следите вече са заличени, Лизимах поведе малкия отред обратно към пристана. Едновременно с тяхното пристигане, в залива навлезе новата триера. Чудесен уредник беше Лизимах — особено щом се отнасяше за злато. Нагласил бе всички действия тъй, както Александър подреждаше бойните си операции. Съгласувани последователно с точност, която изумяваше.

Там той отново повика Агар. И му рече доверително:

— Сам виждаш, таксиархе! Много знаете: и ти, и хората ти. Не мога да ви оставя в Тиризис. Изпращам ви в друга част. В Пергам ви връщам, при фрурарха171 Филетер. Да бъда спокоен. Ала един запрет ви поставям. Ни дума за това, що стана тая нощ! Чуя ли, че някой нещичко е издумал — накрай света ще го намеря. И ще го разпъна на кръст. Знаеш, не се шегувам…

— Знам! — поклати глава Агар.

Лизимах добави:

— Качвайте се на кораба! Там ще ви дадат наградата!

Махна с ръка и се заизкачва сам, с тежка, уморена стъпка към Тиризис, докато наемниците се прехвърляха в триерата.

Щом стъпиха на борда, кормчията ги пресрещна и им посочи оръжейния склад вдясно.

— Оставете оръжията! После на закуска!

Без да подозират нищо, покорни като истински бойци, те окачиха на празните стойки щитовете, лъковете и мечовете си, после отново излязоха на площадката над гребците, където ги отпрати същият кормчия.

Чак тогава Агар се смути, прочете смута и в очите на другарите си. Палубата беше пуста, без никакъв човек на нея, без никаква маса, без никакво ястие. Но преди да реши какво да стори сега, по всички стълби откъм гребците и откъм мостика на триерарха се зададоха стотина обковани в метал войници, които бавно пристъпваха насреща им с щитове и мечове в ръце.

Агар изкрещя:

— Назад! Към оръжието!

Ала бе закъснял. Кръгът на враговете му се затвори. Едва сега сколотът си даде сметка как глупашки бе попаднал в тая клопка. Едва сега проумя, че базилевсът бе постъпил точно тъй, както би постъпил и Агар. Не би оставил жив никого, който знае тайната му. Как не се досети за това, когато видя как Лизимах изсели целия Тиризис, та никой да не види какво става на брега. И когато му заповяда да избие робите. Защо тогава не насъска другарите си да надупчат със стрели коварния базилевс? А после да отмъкне безнаказано златото.

Нямаше време за повече размисляне. Чу се отсечената заповед на Лизимаховия военачалник и нападателите нахлуха в тълпата на осъдените, като размахваха безмилостно мечовете. Първите жертви се свлякоха, потръпващи на пода сред локви кръв.

Обезумял от ужас, Агар отскочи към борда. Не свари. Двамина се изправиха насреща му с вдигнати мечове. С удесеторени сили от уплахата той блъсна единия с юмрук в лицето. Войникът се олюля, не падна, но изтърва меча от омаломощената си ръка. Това беше достатъчно за Агар. Той го блъсна повторно и се измъкна от обкръжението. До борда, отвъд който беше морето и спасението, оставаха две крачки. Уви, не можа да ги направи. Някой го сподири, хвана го за краката и го свали на земята. После се метна отгоре му. Агар успя да се извърти, да го погледне в очите.

Това бяха мигове. Ала и в краткия миг, в който зърна лицето на врага си с вдигната ръка, готова да забие меча в гърлото му, Агар го позна. Позна Скил, побратима си. А побратимът е по-близък и от истинския брат. Истинският брат може да те изостави, побратимът — никога. На побратима винаги можеш да се осланяш. Той ще ти помогне. Агар забрави, че той самият го бе изоставил в най-решителния час на живота му.

— Скил! — извика той.

И оня го позна. Отпусна ръката си. По лицето му преминаха със светкавична бързина смайване, нерешителност, уплаха. Но бързо, със същата светкавичност, по него се изписа и взетото решение.

— Агар — пошушна му той, — Престори се на мъртъв!

В суматохата на клането, сред виковете на ранените, в стоновете на умиращите и ругатните на убийците никой не забеляза какво си казаха двамината.