Отвъд стената на съня

Въпреки голямото текучество при обслужващия персонал, повечето прислужници единодушно приписваха злотворното влияние в сградата на влажното, потънало в плесен и мухъл мазе. Някои от тях — и особено Ан Уайт — дори категорично отказвали да използват кухнята в сутерена и лично аз се натъкнах на минимум три легенди за причудливи, наподобяващи хора или демони очертания, които приемали корените на дърветата и налепите от плесен в мазето. Тези свидетелства ме заинтригуваха дълбоко, защото и аз самият бях съзирал нещо подобно със собствените си очи в детството ми; за съжаление, всяко от тези предания беше затъмнено от множество наслоения, без съмнение дошли от баналните и клиширани истории за призраци, циркулиращи сред необразованата част на населението.

Ан Уайт с дейните ексетърски суеверия разпространявала най-невероятната и в същото време — най-последователната — версия. Според нея под къщата бил погребан вампир — мъртвец, чието тяло не се разлагало и който се хранел с кръвта или диханието на живите хора; именно той изпращал всяка нощ своите хищни сенки или призраци да изсмукват силите на обитателите на прокълнатия имот. За да се унищожи такова изчадие, трябвало — поне според всезнаещите бабички — то да се ексхумира и сърцето му да бъде изгорено или пронизано с кол. Именно упоритата настойчивост, с която прислужницата настоявала да бъдат взети тези мерки и да се разкопае землистия под на мазето, преляла чашата и довела до последвалото ѝ уволнение.

Фантастичните ѝ небивалици намерили плодородна почва сред простолюдието, за което, без съмнение, спомогнал и фактът, че къщата била издигната на мястото на някогашно гробище. Това обаче не беше толкова интересно за мен, колкото обстоятелството, че съзирах връзка между версията на Ан Уайт и оплакванията на слугата Смит, напуснал по свое собствено желание дълго преди идването на ексетърската прислужница. Той неведнъж се жалвал, че нощем нещо сякаш „изсмуквало дъха му“. Горката вдовица Руби Харис бе бълнувала за някакво полуневидимо същество с остри зъби и зловещ взор, а години по-късно — през 1804-та — доктор Чад Хонкинс издал смъртни актове на четири жертви на върлуващата епидемия от треска в града и бил озадачен от необяснимия недостиг на кръв в организмите на покойниците.

Колкото и скептичен и лишен от предразсъдъци да бях, не можех да отрека странното усещане, с което ме оставиха вестникарските изрезки, отнасящи се до два смъртни случая в сградата, разделени от достатъчно голям интервал от време. Едната беше от „Провидънс Газет“ (броят от 12 април 1815 година), а другата — от „Дейли Транскрипт & Кроникъл“ (от 27 октомври 1845 година). И в двете ставаше дума за едно и също ужасно обстоятелство, чиято повторяемост бе знаменателна — умиращ човек (през 1815-а — знатна възрастна госпожа, на име Станфорд, а през 1845-а — гимназиален учител на средна възраст, на име Елизър Дърфи) с изцъклен поглед се опитвал да захапе за гърлото лекуващия го лекар. Още по-фрапиращо бе обвитото в тайнственост събитие, сложило край на отдаването на къщата под наем: поредица от смъртни случаи в резултат на малокръвие, всеки от които предшествал прогресиращо душевно заболяване, при което пациентът посягал на живота на близките си, опитвайки се да разкъса със зъби шията или китката им.

Това се случило през 1861 година, когато чичо ми тепърва започвал лекарската си практика. Преди да замине за фронта, той чул доста подробности за тази зловеща серия от по-възрастните си колеги. Онова, което не подлежи на никакво обяснение, е, че всички жертви били необразовани и прости хора (никой друг вече не проявявал интерес към зловонната сграда), а в същото време бълвали ругатни и проклятия на перфектен френски — език, от който нямали и най-бегла представа, понеже никога не го били изучавали през живота си. Нещо подобно се наблюдавало и близо век по-рано с клетата Руби Харис и точно това съвпадение направило такова впечатление на Елиху Уипъл, че той започнал да колекционира всевъзможни факти и истории за страшната къща. Фантазията му не отиваше толкова далеч като моята, интересът му бе интерес на истински учен — дълбок и аналитичен — и той се радваше, че и аз споделях увлечението му, защото имаше с кого да води дълги разговори на тема, предизвикваща само снизходителен присмех у повечето хора.