Отвъд стената на съня

Когато чичо ми най-накрая отстъпи пред настойчивите ми молби и прецени, че вече съм на подходяща възраст, пред мен се разкри внушителна по обем и не по-малко поразителна хроника. Струваше ми се, че над изобилието от факти, дати и досадни родословия сякаш тегне злокобната сянка на някакъв неназовим, фатален ужас и гибелно свръхестествено присъствие, която ме впечатли доста по-силно, отколкото бе впечатлило почтения ми чичо. Между различни събития, които на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си, изненадващо изникваха обезпокоителни връзки, а несъществени детайли и подробности придобиваха плашещи измерения. Бях обзет от нов, неподозирано дълбок и изгарящ интерес към обвеяната в тайнственост постройка, пред който предишното ми детинско любопитство изглеждаше наивно и нищожно. Именно този интерес ме тласна към изнурителни проучвания и в края на краищата — към вледеняващия кръвта експеримент, оказал се пагубен за мен и моя родственик. От самото начало Елиху Уипъл настояваше да вземе участие в предприетите от мен изследвания и след онази злополучна нощ остана завинаги в прокълнатата къща. Никой не може да си представи колко ми липсва този добър човек, чийто живот бе изпълнен с честност, добродетелност, великодушие и непрестанна жажда за знания. В негова памет поставих мраморна урна в скътаното под сянката на гигантските върби гробище на старинната църква „Свети Йоан“, чиито надгробни плочи Едгар По толкова е обичал да съзерцава.

В неимоверно дългата поредица от дати, изпъстрила историята на мистериозното здание, нямаше и следа от нещо зловещо нито по отношение на строежа му, нито по отношение на достопочтената фамилия, която го беше издигнала. Въпреки това още от самото начало над всичко сякаш бе надвиснала мрачна, неведома прокоба, която не след дълго бе намерила потвърждение в реалността. Педантично съставеният от чичо ми летопис, обединил огромно количество откъслечни фрагменти и свидетелства в същинска историческа хроника, започваше с построяването на къщата през 1763 година и се отличаваше с удивително изобилие от подробности. Съдейки по всичко, първите обитатели на дома били някой си Уилям Харис (роден през 1759 година), неговата съпруга Руби Декстър и децата им: Елкана15 (роден през 1755-а), Абигейл (родена през 1757-а), Уилям-младши (роден през 1759-а) и Рут (родена през 1761-ва). Харис-старши бил преуспяващ търговец; той развивал морска търговия с Вест Индия16 чрез фирмата на Обадая Браун и неговите племенници. След смъртта на Браун-старши през 1761 година начело на компанията застанал племенникът му Никълъс, а Уилям Харис станал собственик на сто и двайсет тонния бриг „Прудънс“, построен в корабостроителницата на Провидънс; това най-сетне му позволило да се сдобие със свой собствен дом, за който си мечтаел още от деня на сватбата си.

Мястото, което избрал за градежа, се намирало до неотдавна нивелирания и изправен отрязък от престижната Бек Стрийт, а новопостроената къща на свой ред издигнала още повече репутацията на района. Тя представлявала най-доброто, което човек от средната класа би могъл да си позволи, и Харис-старши побързал да се нанесе в дома на мечтите си малко преди раждането на петото му дете. Момченцето се появило на бял свят през декември 1763 година, ала било мъртвородено. През следващите сто и петдесет години в имението не се родило шито едно живо дете.

Идната година семейството било сполетяно от нова трагедия. В началото на април хлапетата внезапно се разболели и две от тях — Абигейл и Рут — издъхнали в края на месеца. Според доктор Джоб17 Айвс смъртта им се дължала на разновидност на детската треска, но другите лекари били на мнението, че се касае за скоротечна туберкулоза, или охтика. Както и да е, болестта явно се оказала заразна, понеже през юни същата година погубила и прислужницата Хана Боуън. Другият слуга — Илай Лидисън — постоянно се оплаквал, че се чувства вял и отпаднал, и възнамерявал да се върне във фермата на баща си в Рехобот, Масачузетс, обаче се влюбил в Мехитабел Пиърс, наета на мястото на Хана. Илай издъхнал няколко месеца по-късно, през 1765-а — изключително печална година, защото била белязана и от кончината на самия Уилям Харис. Изглежда, здравето му било сериозно разклатено от тропическия климат на Мартиника, където през последните десетина години му се налагало често да пребивава по служебни дела.