Отвъд стената на съня

Ала най-страшното място в къщата беше не мансардата, а влажното и усойно мазе, което ни изпълваше с най-голям ужас — въпреки обстоятелството, че се намираше над земята в частта си откъм оживената улица, от която го отделяше само една врата и тухлена стена с две прозорчета. Не знаехме дали си струва да се промъкнем там, или беше най-добре да страним от него, за да не навредим на душата и разсъдъка си. Не можеше да се отрече обаче, че именно оттам извираше неописуемото зловоние, с което бе пропита цялата сграда, както и че в дъждовните летни дни землистият под на мазето се покриваше с белезникави гъбовидни образувания. Тези „гъби“ имаха гротескно сходство със скверната растителност на двора и приличаха на отвратителни хибриди между отровната зелена мухоморка11 и индианската монотропа12. Никъде другаде не бях виждал подобни организми. Те бързо загниваха и по някое време започваха да фосфоресцират, ето защо окъснелите минувачи нерядко разказваха за „вещерските светлинки“, блещукащи зад изпотрошените стъкла на излъчващите смрад прозорчета.

Никога — дори в най-буйните си изблици по време на празника Вси светии — не посмявахме да се доближим до това мазе посред нощ, но за сметка на това нерядко бяхме наблюдавали въпросното сияние по време на дневните и следобедните си посещения, особено когато времето бе облачно и дъждовно. Имаше и още нещо, което ни бе направило впечатление, макар че не беше изключено това да е било просто игра на въображението ни. Става дума за размитото белезникаво петно върху мръсния под, което ни се струваше, че от време на време различаваме сред фосфоресциращите гъби пред огромното огнище в кухнята. Предполагам, че се е дължало на някакъв налеп от мухъл или плесен, но странното беше, че с времето променяше очертанията си, след което изчезваше напълно и сетне пак се появяваше. В един особено мрачен и дъждовен ден даже ми се привидя, че съзирам нещо като прегърбен човешки силует, който се надигна над петното като облак жълтеникави изпарения и изчезна в зейналата паст на огнището. Още същата вечер разказах на чичо ми за това и макар че той само се усмихна снизходително на историята ми, в усмивката му сякаш се криеше намек за някакъв спомен. Впоследствие узнах, че подобни представи се срещат и в някои от старинните поверия, разпространени сред простолюдието — те бяха свързани с необикновените демоноподобни или вълчеподобни форми, които приемал димът, бълван от големия комин на зданието, както и с гротескните контури на змиевидно извитите корени на дърветата, проникнали в мазето през процепите между камъните от фундамента на сградата.

II.

Докато не достигнах пълнолетие, чичо ми не бързаше да ме запознава със сведенията и материалите, които бе събрал за страшната къща. Доктор Уипъл беше здравомислещ, консервативен лекар от старата школа и въпреки огромния му интерес към постройката на Бенефит Стрийт, се стараеше да не поощрява характерния за всеки млад и все още неукрепнал ум афинитет към свръхестественото. Самият той смяташе, че както сградата, така и местоположението ѝ имат ярко изразено нездравословно, дори болестотворно въздействие, което няма нищо общо с паранормалното. В същото време обаче ясно си даваше сметка, че щом този ореол на тайнственост, витаещ около старинното здание, разпалва с такава сила въображението на трезвомислещ материалист като него, то буйната младежка фантазия неминуемо ще изпъстри вековната мистерия с най-зловещи образи, картини и асоциации.

Чичо ми беше ерген. Този беловлас, винаги гладко избръснат старомоден джентълмен имаше репутацията на местен историк и неведнъж бе кръстосвал шпага с такива прославени познавачи на традициите като Сидни С. Райдър и Томас У. Бикнел13. Той живееше заедно с единствения си прислужник в голяма къща с чукало на вратата и стръмно стълбище с железен парапет, разположена на Норт Стрийт в близост до старинното тухлено здание, помещавало някога градския съд и колониалната администрация. Именно в тази сграда на 4 май 1776 година дядото на моя чичо — братовчед на знаменития капитан Уипъл, потопил през 1772-ра британската шхуна „Гаспи“14 — бе гласувал за независимостта на колонията Род Айлънд. Чичо ми обичаше да прекарва свободното си време в богатата си библиотека, където освен респектираща колекция от ценни книги се съхраняваха куп реликви от миналото и множество писмени свидетелства за страшната къща на Бенефит Стрийт, която се намираше съвсем наблизо.