Отвъд стената на съня

Обширният двор се простираше от Бенефит Стрийт на изток чак до Уийтън Стрийт на запад. Както можеше да се очаква, площадката южно от фасадата на зданието се издигаше високо над нивото на улицата, образувайки своеобразна тераса, оградена с висок каменен зид, чиято влажна повърхност бе покрита с мъх. Тясно и стръмно стълбище прорязваше този зид и водеше в царството на буренясалите ливади и занемарените градини в горната част на хълма. Навред се валяха преобърнати циментови урни, ръждясали котли, изпотрошени статуетки и всякакъв декоративен кич, който създаваше невероятен фон за повехналото величие на парадния вход с олющените му пиластри9, строшеното незнайно кога ветрилообразно прозорче над вратата и проядения от червеите триъгълен фронтон.

Слуховете, които бях чувал за страховитата постройка в детството си, се изчерпваха с необикновено големия брой смъртни случаи в нея. Доколкото разбрах, точно това накарало първите собственици да напуснат дома си само двайсетина години след построяването му. Донякъде това се обяснявало с царящата в къщата нездравословна атмосфера, дължаща се на влагата и мухъла в мазето, странното всепроникващо зловоние, непрекъснатото течение в коридорите и качеството на питейната вода от кладенеца и помпата. Всички тези причини изглеждаха достатъчно основателни, а и никой от познатите ми не смееше да се впусне в по-нататъшни предположения. И само записките на моя чичо — неуморимия любител на старините Елиху10 Уипъл — ми разкриха съществуването на доста по-мрачни и забулени в тайнственост догадки, залегнали в основата на редица легенди, разпространявани шепнешком сред прислугата и простолюдието; тези градски легенди така и не напуснали пределите на тесния кръг посветени в съдържанието им и повечето потънали в забвение, когато Провидънс се превърнал в голям съвременен град с динамично променящо се население.

В интерес на истината, почти никой не смяташе постройката за обитавана от призраци или нещо подобно. Доказателство за това бе отсъствието на каквито и да било разкази за зловещо подрънкващи вериги, внезапни ледени повеи, блуждаещи огньове и смразяващи кръвта лица, надничащи през слепите прозорци. Привържениците на крайните мнения понякога споделяха, че къщата „носи лош късмет“, ала дори те не се осмеляваха да отидат по-далеч. Едно не подлежеше на съмнение — обезпокоително голямото количество хора, умрели в сградата, макар че, доколкото ми бе известно, последният смъртен случай датираше отпреди повече от шейсет години. Тогава се случило нещо, в резултат на което домът напълно опустял и станало невъзможно дори да се даде под наем. Интересното е, че смъртта никога не настъпвала внезапно и се дължала на най-различни причини. Това, което обединявало повечето смъртни случаи, било, че жизнените сили на клетниците сякаш постепенно се стопявали и всеки издъхвал от онази болест, към която по принцип бил предразположен. А онези, които оцелявали, развивали анемия, туберкулоза или различни психични разстройства, което не говорело добре за здравословния климат в къщата. Тук трябва да се отбележи, че нито една от съседните постройки не се отличаваше с подобни пагубни свойства; следователно злотворното влияние бе ограничено в пределите на пустеещото старинно здание.

В общи линии това бе всичко, което ми беше известно, преди настойчивите ми въпроси да накарат чичо ми да ми покаже записките си, които в крайна сметка ни подтикнаха да предприемем дръзкото си разследване. В годините на детството ми тайнствената къща вече бе напълно изоставена и занемарена; нито една птица не гнездеше в терасовидния двор, където растяха само безплодни сгърчени дървета, висока, неестествено бледа трева и уродливи като нощен кошмар плевели. Когато бяхме малки, често се промъквахме тук и аз ясно си спомнях онзи момчешки страх, с който ме изпълваше както нездравата причудливост на противната растителност, така и самата болезнена атмосфера и тежката миризма на порутената сграда, където понякога влизахме през незаключения параден вход, за да погъделичкаме нервите си. Почти всички прозорци отдавна бяха изгубили стъклата си, а над едва крепящите се ламперии, лющещите се тапети, падащата мазилка и разхлопаните стълбища витаеше неизразим дух на мъртвешка запустялост. Паяжините и прахта добавяха своя дял към тази злокобна симфония на разрухата и за най-голям храбрец се считаше онова хлапе, което дръзваше да се изкатери по паянтовата стълба до мансардата; нейното обширно пространство се осветяваше единствено от малките прозорчета в краищата на фронтона и бе осеяно с множество сандъци, столове, маси и чекръци, чиито силуети придобиваха страховити, демонични очертания в призрачния сумрак.