Отвъд стената на съня

И тъй, пленникът на криптата започна да се труди в гъстия сумрак, като преместваше безцеремонно ковчезите и пет пари не даваше за тленните останки на покойниците, намиращи се вътре в тях. Отдаден единствено на осъществяването на спасителния си план, гробарят разместваше, избутваше, блъскаше и придърпваше ковчезите, издигайки етаж подир етаж миниатюрната си вавилонска кула. По някое време някои от тях зловещо изхрущяха, което му напомни колко набързо и безотговорно ги бе сглобявал, и Бърч стигна до извода, че на върха на съоръжението непременно трябваше да разположи някой от по-здравите и надеждни ковчези, за да имат краката му възможно най-стабилната опора. Може би най-подходящ за целта, прецени гробарят, бе ковчегът на Матю Фенър. Тази мисъл го изпълни с нови сили и той веднага се зае да го открие, като се ориентираше главно пипнешком, защото вече нищо не се виждаше, и съвсем скоро — като по някакво тайнствено чудо — ковчегът сякаш сам попадна в ръцете му.

Кулата вече бе почти готова и Джордж приседна на ръба на едни от ковчезите в основата ѝ, за да си почине малко. Щом си отдъхна, взе инструментите си и внимателно се изкатери най-горе, заставайки срещу тясното прозорче. То бе обрамчено от тухли, ето защо гробарят не се съмняваше, че съвсем скоро ще успее да го разшири достатъчно, за да се провре през отвора. Още при първите удари на чука му запрегнатият в каруцата кон зацвили със странна интонация, в която сякаш се долавяха ту окуражителни, ту насмешливи нотки. И едното, и другото беше уместно, защото усилията на Бърч срещнаха изненадваща съпротива от страна на паянтовата на пръв поглед зидария.

Вечерта неусетно се превърна в нощ, а нашият герой все още се бъхтеше с чука без кой знае какъв резултат. Понеже луната бе закрита от гъсти облаци, той се осланяше изцяло на осезанието си и трябваше да се труди пипнешком, ала въпреки неочакваните спънки беше сигурен, че най-късно до полунощ ще е излязъл на свобода. Без да се терзае от угнетяващи размишления за времето, мястото и съдържанието на ковчезите под краката му, той методично рушеше тухлената преграда, деляща го от спасението. Не след дълго отверстието стана толкова голямо, че той на няколко пъти се опита да се провре през него, при което дървената конструкция под него започваше страховито да се тресе и да проскърцва. Това обаче ни най-малко не го притесняваше; оставаше му съвсем малко работа и скоро пролуката щеше да е достатъчно широка, за да се промуши без никакви затруднения през нея.

Беше малко след полунощ — или поне така му се струваше, — когато Бърч реши, че вече може да се измъкне навън. Изтощението започваше да си казва думата и той отново приседна за малко на най-ниското ниво на кулата от ковчези. Изгладнелият кон отвън цвилеше с такава настойчивост, че започваше да лази по нервите на пословичния със своето дебелокожие гробар. Колкото и да беше странно, мъжът не се чувстваше никак въодушевен от предстоящото спасение; точно обратното — дори изпитваше смътна и необяснима тревога. Докато се изкачваше по клатушкащото се съоръжение, Джордж долови как дървото застрашително трещи, сякаш всеки миг ще се пропука под тежестта му. В момента, в който стъпи върху най-горния ковчег, той внезапно осъзна, че е допуснал огромна грешка, защото дървеният капак ненадейно се продъни и гробарят хлътна половин метър надолу, а краката му потънаха в нещо меко и пихтиесто, за чиято същност Бърч не смееше и да си помисли. Стреснат от неочаквания трясък, проехтял в нощта — а може би и от зловонието, блъвнало навън през прозорчето на криптата — конят изцвили уплашено и се впусна в лудешки галоп през гробището, влачейки празната каруца подире си.

Озовал се в такова неудобно и отвратително положение, гробарят установи, че се намира твърде ниско, за да се провре през спасителното отверстие. От друга страна, всяко протакане можеше допълнително да влоши и бездруго неприятната ситуация, заплашвайки да срути цялата нестабилна конструкция. Ето защо Джордж нямаше друг избор, освен да мобилизира всичките си сили и да се вкопчи в долния ръб на тясното прозорче, след което да се набере до необходимата височина и да се промуши през зейналата пролука. Ала точно в момента, в който се надигаше, гробарят изведнъж почувства някакво изненадващо съпротивление, затрудняващо неимоверно задачата му. Сякаш нещо се бе вцепило в мъртвешка хватка в глезените му, дърпайки го надолу със страшна сила.