Отвъд стената на съня

Но не било съдено мечтата ми да се осъществи, защото не намерих нито радост, нито щастие. Безжалостната дневна светлина постави всичко на мястото му, разголвайки заобикалящата ме мизерия, запустялост и студенина. Накъдето и да погледнех, виждах само сив камък — той се извисяваше над главата ми в огромни кули и се стелеше под краката ми в потискащи сиви реки. Навярно само лунното сияние би могло да придаде на този сивокаменен затвор ефимерна нотка на вълшебство и очарование. Клокочещите тълпи, изпълнили улиците подобно на буйни реки, гъмжаха от ниски и дебели чужденци с присвити очи; смуглите им лица излъчваха жесток прагматизъм, непознаващ царството на бляновете, и презрително равнодушие към всичко, което ги заобикаляше — в това число и към синеокия пришълец, чието сърце принадлежеше на далечните зелени ливади и сияйно белите черковни камбанарии на Нова Англия.

И тъй, наместо да пиша стихове, аз се отдадох на тъгата, унинието и самотата. Страшната истина, която никой не смееше да преоткрие, изведнъж се възправи в цялата си грозота пред мен — този сивокаменен град на режещите звуци изобщо не бе успял да съхрани стария Ню Йорк, както Лондон бе успял да съхрани стария Лондон, а Париж — стария Париж. Ню Йорк всъщност беше мъртъв; всички признаци на живот отдавна го бяха напуснали, а бездиханният му, зле балсамиран труп гъмжеше от странни същества, които нямаха нищо общо с нас. Това неочаквано откритие ме лиши от сън и аз престанах да излизам денем, защото само милостивият мрак събуждаше за живот малкото, останало от миналото. След като намерих в среднощните си разходки своеобразно облекчение, аз дори написах няколко стихотворения и реших да отложа прибирането си у дома, за да спестя на родителите ми съкрушителния крах на моите надежди, планове и мечти.

Точно в една от тези безсънни нощи го видях за първи път. Случи се в едно дворче на Гринуич Вилидж — квартала, където си бях намерил квартира, подведен от слуховете, че бил предпочитан от хората на изкуството. Бях запленен от кокетните му къщички, миниатюрните му площадчета и старомодните му градинки и даже след като разбрах, че сегашните „хора на изкуството“ не са нищо повече от едни гръмогласни лицемери, чиято екстравагантност и оригиналност е просто поза и фалш, любовта ми към тази част от града не угасна. Обичах да си представям как е изглеждал Гринуич Вилидж в онези отминали времена, когато все още е бил прелестна тиха обител, непогълната от чудовищния мегаполис. Често се скитах сам из квартала в часовете преди зазоряване, размишлявайки над тайните и загадките, завещани от миналите поколения — това укрепваше духа ми и разпалваше творческото въображение на поета, когото исках да пробудя в себе си.

Непознатият се приближи към мен в една обгърната от мъгла августовска нощ, докато се промъквах из плетеницата от виещи се улички и сумрачни пасажи. Беше два след полунощ. Явно бе забелязал интереса, с който съзерцавам фасадите на сградите и парадните им входове, чиито ажурни прозорчета осветяваха лицето ми. Неговият лик оставаше недосегаем за взора ми, защото мъжът носеше широкопола шапка, идеално съчетаваща се със старомодния му плащ. Не знам защо, ала още преди да се обърне към мен, бях обхванат от смътна тревога. Той изглеждаше болезнено, мъртвешки сух и мършав, а гласът му бе толкова тих, че сякаш идеше от задгробния свят. Каза ми, че не ме вижда за първи път и че навярно двамата с него си приличаме по привързаността си към миналото и онова, което е оцеляло от него. Не бих ли искал да чуя историята на човека, отдавна изучаващ историята на тукашните места и познаващ я по-дълбоко от всеки друг? Един пришълец от далечни краища като мен би могъл да узнае куп интересни неща…

Докато говореше, аз успях да зърна за миг тайнствения му лик на оскъдното сияние от мансардния прозорец — единственият източник на светлина наблизо. Непознатият джентълмен бе възрастен — даже много възрастен — ала чертите му бяха благородни и хармонични. В същото време нещо в него ме плашеше. Не можех да определя дали реакцията ми се дължеше на неестествената бледност, или на нечовешката безизразност на лицето му… А може би тази загадъчна личност просто контрастираше твърде силно със заобикалящата ни обстановка? Въпреки това реших да го последвам, защото единственото, което можеше да съживи духа ми в онези мрачни дни, бе любовта ми към старините и техните погребани тайни. Струваше ми се, че срещата с човек, чиито познания по отношение на миналото значително превъзхождаха моите, е забележителна проява на благосклонност от страна на Съдбата.