Отвъд стената на съня

Той замълча, а аз успях само да кимна безмълвно. Тревожните предчувствия не ме бяха напуснали, но за душата ми нямаше нищо по-отблъскващо от Ню Йорк на дневна светлина. Какъвто и да беше този човек — безобиден чудак или притежател на зловещи сили — не ми оставаше нищо друго, освен да го изслушам, за да утоля копнежа си по удивителното, тайнственото и неведомото.

— Въпросният мой предтеча — продължи събеседникът ми — вярвал, че човешката воля притежава забележителна сила. Сила, за която малцина се досещали, простираща се не само над действията на един или няколко души, но и над проявленията на субстанциите и елементите в Природата. Нещо повече — тази сила можела да въздейства и над онези измерения, които се простирали отвъд познатия ни свят. И тъй, той презрял непоклатимостта на такива светини като Пространството и Времето и открил странно приложение за ритуалите на дивите червенокожи индианци, които от векове населявали тези земи. Въпросните диваци не останали никак доволни, когато предците ми построили тук своя дом, и непрекъснато им досаждали с постоянните си молби да посещават двора на имението в нощите, когато имало пълнолуние. Всеки месец тези мелези се промъквали зад стените и извършвали някакви потайни ритуали. После, през 1678-а, една нощ новият скуайър случайно ги зърнал и останал потресен от видяното. Той сключил с тях сделка — дал им правото на свободен достъп до земята му в замяна на техните тайни. Тогава узнал, че странните обреди водят началото си от червенокожите прадеди на индианците и един стар холандец, живял по тези места по времето на Генералните щати60. Доколкото ми е известно, само седмица след договорката въпросният скуайър — преднамерено или не — почерпил индианците със съмнителен ром и червенокожите измрели. Тъй той останал единственият жив човек, посветен в древната тайна. Вие, сър, сте първият човек, пред когото споделям тези факти от историята на моя род; правя го само защото виждам, че и вие като мен изпитвате дълбока и силна привързаност към старините.

Откровеността му и оказаното ми доверие ме накараха да потръпна. Междувременно той поднови разказа си.

— Трябва да знаете, сър, че онова, което скуайърът научил от диваците, било само нищожна част от узнатото впоследствие. Той ненапразно следвал в „Оксфорд“ и беседвал с някои от най-старите парижки алхимици и астролози. Тъй получил ясни доказателства, че целият ни свят не е нищо повече от творение на въображението ни — или, другояче казано, дим от интелекта ни — и само на мъдреците е съдено да го вдишват и да се наслаждават на аромата му. Способни сме да сътворим всичко, което пожелаем, а всичко ненужно — да унищожим. Но стига съм говорил. Мисля, че най-добре ще оцените това, което ще ви покажа. Приближете се до този прозорец, но ви моля за едно — каквото и да видите, за нищо на света да не повишавате глас.

При тези думи той ме хвана за ръката и ме поведе към единия от двата по-големи прозореца на библиотеката. Лишената му от ръкавица ръка бе толкова неприятно, болезнено студена, че изведнъж ми се прииска да се изтръгна от хватката му и да се махна от тук. Обаче мисълта за угнетяващата нюйоркска реалност бе достатъчна, за да мобилизирам волята си и да остана на мястото си. Щом се озовахме пред прозореца, събеседникът ми отметна жълтеникавите драперии и пред взора ми се разкри кадифен среднощен мрак, изпъстрен с хиляди блещукащи светлинки. В следващия момент, сякаш подчинявайки се на едва забележимото движение на ръката му, в небето избухна ослепително зарево и пейзажът се промени до неузнаваемост. Погледът ми се плъзна по необятно море от свежа зеленина, разстилащо се на мястото на мръсните покриви; вдясно искряха сребристите води на река Хъдзън, а в далечината се простираха обширни солени блата, над които се рееха милиони светулки. Сетне заревото ненадейно помръкна и на устните на престарелия джентълмен затанцува зловеща усмивка.

— Това беше преди моето време… преди онзи скуайър, за когото ви разказвах. Сега ще ви покажа нещо друго.

Изведнъж усетих слабост, коленете ми омекнаха и почувствах как ми се завива свят.

— Боже милостиви! — промълвих. — Нима сте способен да правите това с всяка епоха?

Той само ми кимна безмълвно. Усмивката му бе станала още по-широка и разкриваше почернелите му остри зъби. Вкопчих се жълтеникавите драперии, за да не се строполя на пода, а междувременно домакинът ми отново направи онзи едва доловим жест с ръката си.

В небето тутакси лумна ярко зарево и пред взора ми се разкри сцена, едновременно позната и непозната. Това беше Гринуич — такъв, какъвто е бил някога. Елегантни къщички и внушителни имения се извисяваха край яркозелените ливади, паркове и горички. Блатата все още се мержелееха в далечината, ала отвъд тях вече се забелязваха пирамидалните покриви на бъдещия Ню Йорк. Над града бе надвиснала сиво-кафява димна завеса, подхранвана от струйките пушек, бълвани от безбройните комини. Дъхът ми секна; не толкова от тази конкретна гледка, колкото от мисълта за невероятните възможности, които се таяха пред нас.