Отвъд стената на съня

В този момент прогнилият под не издържа и се продъни с оглушителен грохот, а аз полетях заедно с него в непрогледния мрак. Когато дойдох на себе си, целият бях покрит с лепкави паяжини и дървени отломки. Докато се измъквах изпод руините, забелязах как лъскавата черна субстанция с многобройните зли очи се процежда бавно край мен, след което се насочва към вратата на мазето. Докато обмислях откъде да се измъкна, над главата ми се разнесе силен трясък, свидетелстващ за неизбежното срутване на покрива на сградата.

Нямах никакво време за губене. Втурнах се през дневната към входната врата, ала тя се оказа заключена. Щом видях, че не мога да я отворя, грабнах един стол и разбих най-близкия прозорец. Сетне скочих през него и се затичах към високия, покрит с бръшлян зид. Опитах се да отворя дъбовата врата под арката, откъдето бяхме влезли, обаче тя не помръдна. Тогава натрупах един върху друг няколко от сандъците, които се валяха из двора, и се изкатерих по тях до върха на стената, където се спрях, за да си поема дъх.

Огледах се наоколо. Навред се издигаха безчет двускатни покриви и високи тухлени стени, обгърнати от надигащата се откъм реката мъгла. От стръмната уличка, по която бяхме дошли, не се виждаше и следа. Изведнъж декоративната каменна урна, за която се държах, силно се разклати, сякаш в отговор на смъртното ми изтощение; в същия миг аз изгубих равновесие, залитнах напред и полетях надолу към неизвестността, която съдбата ми бе подготвила.

Човекът, който ме намери, ми каза, че въпреки изпочупените си от падането кости, изглежда, съм пълзял доста дълго време, защото оставената от мен кървава диря стигала чак до другия край на улицата. Не след дълго проливният дъжд, който заваля, изми всички следи от страданията ми. Впоследствие неколцина очевидци ми съобщиха, че ме заварили пред портичката на един двор на Пери Стрийт. Ала никой не можеше да каже откъде точно бях дошъл, за да се озова там.

Никога повече не се опитах да открия онези мрачни лабиринти, през които ме бе превел зловещият скуайър. Не съветвам и никого от здравомислещите жители на Ню Йорк да го прави. Нямам никаква представа каква бе онази древна твар и къде точно бе живяла; обаче съм сигурен, че този мъртъв град е пълен с неподозирани ужаси. Искате да разберете дали е изчезнал завинаги? Не зная и не ме интересува, защото се върнах у дома, при искрящо зелените поляни на Нова Англия, където привечер от океана подухва свеж бриз, наситен с аромат на морска сол.

Съновидения във вещерския дом

Уолтър Гилман не можеше да каже дали сънищата бяха причинили заболяването му, или то беше следствие от тях. Всичко, което се случваше с него, таеше в себе си някакъв гибелен, скверен ужас, който сякаш извираше от всеки камък на старинния град и най-вече — от покритите с мухъл стени на нечестивата мансарда на прастарата къща, където живееше младият мъж. Тук, в тази скромна таванска стаичка, той прекарваше дните си — четеше, пишеше и се бореше с безкрайно дълги редици от цифри и формули — а през нощта се мяташе в неспокоен сън в тясното желязно легло. Напоследък слухът му се бе изострил до необичайна степен и това му причиняваше неописуеми страдания; по някое време Гилман дори се принуди да спре часовника на полицата над камината, защото тиктакането отекваше в ушите му като грохота на артилерийска батарея.

Нощем едва различимите гласове от далечните улици, приглушеното трополене на плъховете, сновящи из проядените от червеите стени, и проскърцванията на прогнилите дървени греди на покрива се сливаха в един кънтящ ад. Тъмнината винаги носеше със себе си множество най-различни шепоти; младежът почти бе свикнал с тях, ала въпреки това потръпваше от ужас при мисълта, че тривиалните шумове изведнъж ще секнат, отстъпвайки място на тайнствените зловещи звуци, които обикновено се спотайват зад благоприличната им фасада.

Гилман живееше в старинния, непроменящ се и потънал в легенди Аркхам, където времето сякаш беше спряло. Устремените към небето островърхи покриви на повечето постройки кътаха потънали в прах и сумрак тавански помещения, служили за скривалища на аркхамските вещици по време на гоненията през колониалната епоха61. Ала в страховитата история на града нямаше по-зловещо и обвеяно с тъмни възпоминания място от угнетяващото мансардно помещение, където се бе нанесъл младият студент; именно тази стая бе приютила навремето сред стените си старата Кезия Мейсън, чието бягство от Сейлъмската тъмница и до днес си остава загадка за всички. Това се случило през 1692 година. Онази нощ затворническият надзирател изпаднал в умопомрачение и оттогава насетне не спрял да бръщолеви за някакво дребно космато същество с дълги зъби, наподобяващо гигантски плъх, което уж изпълзяло от килията на Кезия. По стените на помещението били открити причудливи изображения, нанесени с червена лепкава течност и представляващи безумна комбинация от ъгли и линии, чийто смисъл не би могъл да разтълкува даже ерудит като Котън Мадър62.