Отвъд стената на съня

Първите симптоми на нервното му заболяване и нездравите съновидения се появиха в началото на февруари. Очевидно през цялото време, откакто Гилман живееше във вещерския дом, причудливата форма на мансардното помещение му оказваше странно, почти хипнотично въздействие; в тази мрачна зима той често се улавяше да се взира в линията, съединяваща наклонената стена и скосения таван. Някъде по същото време студентът започна да изпитва и нарастващо безпокойство, породено от неочаквано връхлетялата го неспособност да се концентрира върху изучаваните от него научни дисциплини. Това безпокойство бе напълно оправдано, защото датите на изпитите му неумолимо наближаваха. Проблеми му създаваше и невероятно изостреният му слух; животът му се бе превърнал в постоянна, почти непоносима какофония, но най-ужасното беше натрапчивото усещане, че в този хаос присъстват нови, нечувани досега звуци, намиращи се нейде на самата граница на възприятията му. Що се отнася до тривиалните шумове, най-отвратителните звуци се издаваха от плъховете, сновящи из кухините на старите стени. Понякога скърцането и драскането им бе не само потайно, но и някак преднамерено, сякаш искаха да привлекат вниманието им. Най-страшен обаче беше необяснимият тътнеж, който се чуваше ту откъм наклонената северна стена, ту откъм тавана; в тези мигове Гилман неволно потреперваше, сякаш предусещаше появата на някакъв неведом ужас, който само чакаше своя час, за да го обсеби напълно.

Неусетно сънищата му напълно излязоха извън пределите на нормалното и той се досещаше, че състоянието му се дължи на задълбоченото едновременно изучаване на математиката и древния фолклор. Младият мъж прекарваше твърде много време в трескави размишления над възможността за съществуване на тайнствени пространства, които — както му подсказваха математическите формули — трябваше да се намират отвъд трите измерения на познатия ни свят. Не му даваше покой и мисълта, че старата Кезия Мейсън навярно е била направлявана от сили, превъзхождащи човешкия разум, които са ѝ позволили да надзърне и дори да проникне в тези недостижими за простосмъртните измерения. Съдебните протоколи бяха съхранили твърде много красноречиви свидетелства за съществуването на явления, неподлежащи на рационално обяснение в контекста на традиционния човешки опит, натрупан посредством петте ни възприятия. Описанията на чудноватия спътник на вещицата — дребното острозъбо изчадие — също се отличаваха със забележителен реализъм, въпреки крещящата фантасмагоричност на някои детайли.

Въпросното създание бе голямо колкото необичайно едър плъх и бе известно сред жителите на Аркхам под името Кафявия Дженкин. Щом узна, че през 1692 година не по-малко от единайсет души бяха дали показания пред съда, че са го зърнали със собствените си очи, Гилман се усмихна снизходително и си каза, че несъмнено ставаше въпрос за безпрецедентен случай на масова халюцинация. Обаче историята пазеше и по-сетнешни, съвършено независими свидетелства, които поразяваха с феноменалните, натрапващи се от само себе си сходства. Очевидците разказваха, че необикновеното същество имало изключително остри зъби, било покрито с дълга гъста козина и издълженото му туловище навявало прилика с плъх. Най-странни обаче били муцуната му, която удивително напомняла болезнено смръщено човешко лице, и предните му крайници, които изглеждали като миниатюрни копия на човешки ръце. Разказваха още, че тази противна твар изпълнявала ролята на вестител, разнасящ съобщения между старата Кезия и самия Дявол, и се хранела с кръвта на магьосницата, подобно на вампир. Гласът на нечестивото създание можел да се сравни с неописуемо писклив и отвратителен кикот и то с лекота говорело на всички човешки езици. Нито едно от страховитите изчадия, явяващи се в трескавите сънища на Гилман, не бе изпълвало душата му с такова отвращение и омерзение, както този скверен хибрид, преселил се във възпаленото съзнание на студента от пожълтелите страници на древните хроники.

Най-често младежът сънуваше, че пропада в някаква исполинска бездна, озарена от странно сумрачно сияние, излъчвано от невидим източник, в която ехтяха зловещо изкривени звуци. Бе невъзможно да си създаде ясна представа за материалните и гравитационните свойства на заобикалящия го хаос, нито пък за въздействието му върху съществото му. Гилман усещаше, че се движи — отчасти по своя воля, отчасти подчинявайки се на неясен външен импулс — ала изобщо не можеше да определи характера на преместването си, защото нито вървеше, нито се катереше, нито летеше, нито плуваше, нито пълзеше… Фрапиращото изкривяване на перспективата го лишаваше от възможността да види собственото си тяло или крайници; в същото време имаше призрачното усещане, че целият му организъм претърпява изумително преобразяване, сякаш бе трансформиран в някаква скосена проекция, без да губи чудатите гротескни сходства с онзи Уолтър Гилман, в чийто облик съществуваше в обективната реалност на истинския свят.