Студентът внимателно проучи едва ли не цялата къща, търсейки следи от тайни знаци по олющените, измазани с хоросан преди цяла вечност стени и проядените от червеите дървени ламперии, и само след седмица успя да получи мансардното помещение от източната страна на сградата, където, както се мълвеше, Кезия се бе отдавала на магическите си ритуали. Тази стая нямаше наематели, защото никой не желаеше да остане тук дори за кратко, ала въпреки това полякът, който беше собственик на имота, я предостави на Гилман с явна неохота. Обаче нищо особено не се случи с новия наемател… или поне до момента, когато се проявиха първите признаци на заболяването му. Призракът на Кезия упорито отказваше да се появи в мрачните коридори и помещения на старата къща, косматото плъхоподобно изчадие не пропълзяваше в покоите на младежа, за да го подуши, а предприетите от него настойчиви търсения не се увенчаха с успех и той не успя да открие дори най-бегла следа от загадъчните формули на старата магьосница.
Понякога Гилман си правеше дълги разходки по сумрачните непавирани улички в най-старата част на Аркхам, където над главата му застрашително се скланяха порутените покриви на скверни кафяви къщи на незнайна възраст, а тесните им слепи прозорчета го наблюдаваха с мъртвешка злонамереност. Тук, мислеше си студентът, навремето са се случвали невъобразимо ужасни неща, и с всяка следваща крачка той все повече се убеждаваше, че страшното минало не е безвъзвратно погребано и продължава да живее нейде из най-мрачните, затънтени и лъкатушещи улички на града. Той даже посети — и то не веднъж, а два пъти — издигащия се насред реката необитаем остров, изпълващ местните жители със суеверен страх, и скицира в бележника си причудливите фигури, образувани от редиците сиви, обрасли с мъх камъни, разпръснати от неведома ръка в тъмното минало, което не бе оставило никакви следи в човешката история.
Наетата от Гилман стая представляваше помещение с внушителни размери и доста необичайна форма — северната ѝ стена имаше забележим наклон навътре, а и бездруго ниският таван допълнително се снишаваше в северната ѝ част. В наклонената стена младият мъж откри неголяма пролука с неравни ръбове — без съмнение вход към миша дупка — и още няколко подобни отвора, но вече внимателно запълнени; нямаше други признаци да е имало — или да има — достъп до пространството между наклонената стена на стаята и съвършено правата ѝ външна стена. Ако човек погледнеше към мансардата отвън, веднага щеше да види, че някога в северната ѝ стена е имало и прозорец, но и той отдавна бе зазидан. Пространството над скосения таван на стаята, което би трябвало да има наклонен под, се оказа недостъпно за студента; когато той се изкачи по една преносима дървена стълба до покрития с гъсти паяжини таван с абсолютно равен под, откри над входа на стаята си стена. В тази стена имаше отверстие, което бе плътно закрито от дъски; те бяха заковани с дебели дървени гвоздеи, широко използвани в колониалната епоха. Ала колкото и настоятелни да бяха молбите и увещанията на Уолтър, флегматичният и рядко упорит хазаин категорично му отказа достъп до прилежащите към стаята му затворени пространства.
С течение на времето интересът на младежа към това, което можеше да крият наклонената стена и таванът на квартирата му, само се засилваше и той започна да си мисли, че величината на ъгъла между тях навярно има някакъв математически смисъл, криещ разковничето към необяснимото им предназначение. Старата Кезия, размишляваше той, със сигурност е имала сериозни причини да живее в помещение с такава странна форма; нали според архивите именно тя е заявявала, че посредством съчетанието на определени ъгли може да се напуснат пределите на нашето измерение… Постепенно обаче затворените прилежащи пространства към стаята му все по-малко привличаха вниманието му, което се насочи не към скритото зад стената на мансардата му, а към онова, което се намираше вътре, в нея.