Отвъд стената на съня

Ала събитията от онази съдбовна нощ не се изчерпват само със случилото се със злополучния гробар. След като прегледа пострадалия и го посъветва да държи езика си зад зъбите, доктор Дейвис взе един фенер и се отправи към старинната крипта. Гъстите облаци се бяха разпръснали и ярката луна озаряваше със сребристото си сияние разпръснатите пред гробницата тухлени отломки, а неравното отверстие, зейнало на мястото на тясното прозорче над желязната врата, приличаше на хищно ухилена паст. Отвън ръждивата брава се отвори с лекота, ала лекарят предпочиташе да не рискува и подпря вратата с останките от натрошената зидария, въргалящи се наоколо.

Ужасната смрад, която се носеше във вътрешността на криптата, беше непоносима, обаче Дейвис имаше голям опит в дисекционните зали и без колебание пристъпи в това сумрачно царство на зловонните миазми. Той се огледа внимателно наоколо и от гърдите му изведнъж се изтръгна неволен вик на ужас, последван от сподавен хрипкав звук, който бе по-страшен и от най-пронизителния вопъл. Сетне рязко се обърна и се втурна към къщурката на пазача, без изобщо да му мине през ума, че оставя вратата на гробницата да зее широко отворена.

Когато нахълта в стаята, където лежеше Джордж Бърч, доктор Дейвис го сграбчи за раменете и започна да го разтърсва с такава сила, че клетникът мигом се пробуди от дълбоката дрямка, в която бе потънал. Гробарят запримигва уплашено, неспособен да осъзнае какво точно се случва, докато лекарят — който съвсем бе забравил за медицинската етика и законите на професията си — мълвеше като обезумял, понижил гласа си до зловещ, съскащ шепот:

— Както предполагах, това е бил ковчегът на Асаф Сойър, Бърч!… Как бих могъл да забравя, че няколко от предните зъби на горната му челюст липсваха?… За бога, не показвай на никого раните си!… Следите от зъбите му не могат да се сбъркат… Тялото му се е разложило, но злобното му лице… или онова, което е останало от лицето му… Господи, никога не бях виждал нещо такова!… Знаеш колко отмъстителен беше този човек, нали си спомняш как съсипа стария Реймънд трийсет години след спора им за границата между имотите им… Ами как жестоко уби онова кученце, което го ухапа миналото лято?… Този тип бе същински дявол, Бърч, и самото въплъщение на принципа „Око за око, зъб за зъб“!… Мили боже, за нищо на света не бих искал да изпитам гнева му!… Защо си го направил, Бърч?… Как изобщо ти е хрумнало да сториш подобно нещо?… Да, той беше невероятно лош човек, но ти действително си прекрачил всички граници!… Не те съдя за това, че си му пробутал бракуван ковчег, но не ти ли мина през ума, че Матю Фенър е доста по-нисък от проклетия Сойър?… До края на живота си няма да забравя това страшно зрелище… Наистина здраво си ритал, защото си съборил ковчега на Асаф на земята… Главата му бе станала на пихтия, трупът му бе на каша… Виждал съм какво ли не през живота си, но подобно нещо… Око за око, зъб за зъб… Честно ти казвам, Бърч, ти сам си си виновен!… Не биваше да постъпваш по този начин, просто не биваше… Разложената му глава бе ужасна гледка, но въобще не може да се мери с онова другото… Как си могъл да отрежеш краката му от глезените, за да събереш трупа му в онзи малък ковчег, който първоначално си сковал за Матю Фенър?

Той

Срещнах го в една безсънна нощ, докато се скитах отчаяно из града, мъчейки се да спася душата и мечтите си.

Идването ми в Ню Йорк се оказа грешка. Денем бродех на лов за приключения и загадки из лабиринта от старинни улички, лъкатушещи край потъналите в забвение площади, дворове и кейове, а привечер търсех вдъхновение сред колосалните творения на модерната архитектура, извисяващи се като главозамайващи вавилонски кули към креещата луна. Уви, надеждите ми бяха обречени на гибел. Този град ме дари само с униние и ужас, които заплашваха да ме обсебят, пречупят и унищожат.

Разочарованието не ме връхлетя изневиделица. За първи път зърнах Ню Йорк от един мост по време на залез и бях като хипнотизиран от величествения мегаполис и отражението му във водата. Фантастичните шпилове и наподобяващите пирамиди постройки се възправяха сред виолетовата омара като екзотични цветя, копнеещи да разкрият красотата си пред реещите се на небосклона пурпурни облаци и новородените звезди. После пред взора ми заблещукаха прозорец след прозорец, заискриха стотици фенери, затръбиха рогове и наметнатият със звездно покривало град се изпълни с приказната музика на мечтите, съчетавайки накуп бляскавите чудеса на Каркасон, Самарканд и Ел Дорадо. Не можех да се наситя на кривите старовремски улички и тесните пасажи, обрамчени от съградени с червени тухли къщички в стил осемнайсети век, чиито прозорци намигаха на позлатените каляски и карети, трополящи покрай тях. Всичко това ме караше да си мисля, че се намирам сред несметни съкровища, които трябваше да ме превърнат в поет.